— Да тръгваме — каза Томас, помагайки й да стане. — Не знам какво ще направи този портал.
Тя се изправи на крака и бързо прегледа раните на Томас. Дрехите и вероятно кожата му бяха опърлени от кръвта на Бойл. С разрези бяха белязани главата, бузата и гърдите му. Собствената му кръв накисваше бедрото му от една дълбока отворена рана, но тя не можеше да каже колко дълбока беше.
— Томас…
— Хайде. И двамата се нуждаем от медицинска помощ. — Той плъзна ръката си под кръста й и й помогна да върви напред към изхода.
Вратата в далечния край на склада се отвори, разкривайки Адам и останалите от магьосниците на Сборището, влизащи в сградата.
Погледът на Адам се фокусира върху нещо зад нея и Томас.
— Пазете се! — извика той и се затича към тях.
Изабел погледна назад и видя, че Бойл е достигнал портала и пропълзял през него. Порталът беше станал по-голям и по-ярък. Магията избухна и се разля навън от непокорните, наполовина завършено заклинание.
Проблесна светлина и дърпането се усили. Изабел изкрещя, когато нещото ги засмукваше в нещо като черна дупка. По дяволите, може би това беше черна дупка.
Магия, светлина и звук експлодираха.
ТОМАС СЕ ОЗОВА С ПОГЛЕД СВЕДЕН НАДОЛУ КЪМ КЪС ОТ ТРЕВАТА, горната част на бедрото му пулсираше в агония. Ръката му все още стискаше дръжката на меча. Той трябваше физически да се насили да го остави, един пръст след друг.
Изабел вече не беше в ръцете му. Той седна и простена, болка прониза тялото му от раните му. Туптенето в главата му се беше увеличило десетократно и сега в добавка гадене размъти стомаха му. Ръката му отиде до бедрото му и се отдръпна лепкава и гореща от собствената му кръв.
Той отблъсна всичко, изтика го назад и почти изгуби съзнание от усилието. Нищо от това не беше важно. Единствено Изабел беше важна.
— Изабел? — изграчи той.
Беше тъмно. Вятърът скърцаше през клоните на дърветата не далеч и въздухът миришеше странно. Изобщо не беше нормално. Миришеше слабо на. демонска магия.
— Изабел!
— Аз съм. тук. — Тя изпъшка и нещо се халоса. — Мамка му. Тук съм.
Томас се движеше пипнешком напред към звука в тъмнината и накрая откри топла плът. Той я притисна срещу гърдите си.
— Добре ли си?
Отне й момент да отговори, а после гласът й прозвуча слабо.
— Не мога да понеса повече изпарявания за днес. Става ми лошо.’
— Изпаряване?
— Пренасянето чрез необикновени средства. — Простена тя. — Изпаряване. Минахме през портала. мисля.
— И аз мисля така.
— Къде мислиш, че сме?
Той вдигна очи, изучавайки нощното небе. Изглеждаше като всяко друго ясно, перфектно нощно небе — няколко дребни бели облачета и цял куп ярки звезди. Освен…
— Където и да сме, не е Чикаго. — Той посочи към небето.
— Какво? — Пауза. — О, мамка му.
Над тях висяха две луни. Едната голяма и светла, а другата по-малка и бледо синя.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТ
— Мислиш ли, че бихме могли да халюцинираме едно и също нещо? — попита Изабел, сгушвайки се по-близо до гърдите му.
— Съмнявам се.
— Колко лошо си ранен?
Той се размърда и пулсиращата болка в бедрото му стана нажежена до бяло. Той изскърца със зъби.
— Ще се оправя.
— Мислиш ли, че Бойл е някъде там?
На Томас му отне момент, за да отговори. Съзнанието му беше обмисляло същата възможност, откакто беше видял двете луни, светещи в небето. Мисълта да бъде заловен тук, без никаква възможност да върне Изабел у дома, изпрати един заряд от ледена вода през вените му. Страхът, който изпитваше за нея, вероятно щеше да я ядоса, но не можеше да го промени. Знаеше много добре, че тя можеше да се грижи за себе си, но това не спря желанието му да опита.
Поклати глава.
— Не знам. Ако е, вероятно е умрял вече.
— Може би. Демоните са като хлебарки, все пак. Трудно се убиват.
Седяха в тъмнината няколко минути, попиващи ситуация си и слушащи странното грачене на птица, идващо от тяхно ляво. Когато Изабел започна да трепери, той обви ръце по-плътно около нея. Трябваше да намерят подслон.
Нямаше как да прецени времето, но изглеждаше, че светлината става по-ярка на хоризонта, което логично значеше, че беше почти сутрин. Разбира се, в този извънземен свят, кой знаеше със сигурност?
Стискайки меча в едната ръка и използвайки го като патерица, Томас помогна на Изабел да стане и я доведе до една малка група дървета в тяхно ляво. Поне нямаше да са на толкова открито. Надяваше се, че нямаше да направят нещо опасно, но нямаше как да е сигурен. Интуицията му казваше, че бяха добре на мястото, което беше избрал, и че би трябвало да е достатъчно добро за сега.