Дурник откачи една торбичка от пояса си и й я подаде.
— Малко сирене — промърмори той. — И малко сушено месо.
Леля Поул отвори торбичката.
— Имаш ли някаква представа как хората от твоя народ са попаднали тук? — попита Белгарат робинята. — Мисли. Това може да се окаже много важно.
Тайба сви рамене;
— Ние винаги сме си били тук. — После взе храната и започна лакомо да яде.
— Не бързай толкова — предупреди я леля Поул.
— Чувала ли си нещо за това как марагите са станали роби на мургите? — настоя Белгарат.
— Майка ми веднъж ми каза, че преди хиляди години сме живеели в страна под открито небе и тогава не сме били роби — отговори Тайба. — Ала аз не й повярвах. Това са приказки, които човек разказва на малки деца.
— Има няколко стари легенди за толнедранското нашествие в Марагор, Белгарат — отбеляза Силк. — Дълги години се носели слухове, че някои от командирите на легиони продали пленниците си на нийсански търговци на роби. Всъщност това е постъпка, която може да се очаква от всеки толнедранец.
— Може би си прав — отвърна Белгарат и се намръщи.
— Докога ще стоим тук? — възмутено попита Релг. Все още беше обърнат с гръб.
— Защо ми се сърди той? — попита Тайба.
— Скрий голотата си, жено — каза Релг. — Ти си обида за почтените хорски очи.
— Ха, това ли било? — От устните й се откъсна дълбок, гърлен смях. — Всичките дрехи, които имам, са върху мен. — Робинята погледна към сочната си фигура. — Освен това тялото ми е хубаво. Не е нито уродливо, нито грозно. Защо трябва да го крия?
— Похотлива жена! — обвини я Релг.
— Ако толкова те дразня, не гледай — сопна се тя.
— Релг има някои религиозни затруднения — сухо я осведоми Силк.
— Не споменавай думата „религия“ — рече тя и потрепера.
— Нали виждате — изсумтя Релг. — Тя е напълно покварена.
— Не съвсем — каза Белгарат. — В Рак Ктхол думата „религия“ означава олтара и ножа.
— Гарион — обади се леля Поул. — Дай ми пелерината си.
Момъкът разкопча тежката си вълнена наметка и й я подаде. Вълшебницата понечи да покрие тялото на изтощената робиня, ала изведнъж спря, вгледа се внимателно в нея и попита:
— Къде са децата ти?
— Мургите ги взеха — отговори Тайба с мъртъв глас. — Бяха две малки момиченца… много красиви… но вече ги няма.
— Ние ще ти ги върнем! — импулсивно обеща Гарион.
Тя се усмихна горчиво.
— Няма да можете. Мургите ги дадоха на кролимите, а кролимите ги принесоха в жертва на Торак върху олтара. Самият Ктучик държеше ножа.
Гарион усети как кръвта му се смразява.
— Тази пелерина държи топло — каза Тайба с благодарност и ръцете й погладиха грубия плат. — От толкова време все ми е студено…
Белгарат и леля Поул се спогледаха над тялото на робинята.
— Сигурно извършвам справедливо дело — изрече загадъчно старецът. — Да се натъкна на нея по този начин след толкова години упорито търсене!
— Сигурен ли си, че тъкмо тя е човекът, който ти е необходим, татко?
— Почти. Всичко останало съвпада — до последната подробност. — Той пое дълбоко дъх. — Това ме тревожеше от хиляди години. — Вълшебникът изведнъж придоби изключително самодоволен вид и попита: — Как избяга, Тайба?
— Един от мургите забрави да залости вратата — сънено отговори робинята. — След като се измъкнах, намерих този нож. Исках да намеря Ктучик и да го убия, но се изгубих. Тук има толкова много пещери… толкова много. Исках да го убия, преди да умра, ала мисля, че за това сега няма голяма надежда. — Тя въздъхна. — Спи ми се, много ми се спи.
— Ще ти бъде ли добре тук? — попита я леля Поул. — Ние трябва да тръгваме, но скоро ще се върнем. Имаш ли нужда от нещо?
— Малко светлина може би. — Тайба пак въздъхна. — Прекарала съм целия си живот в тъмнина. Бих искала да е светло, когато умра.
— Релг — каза леля Поул, — направи малко от светещата смес.
— Самите ние може да имаме нужда от нея. — Гласът му все още таеше дълбоката обида.
— Тя се нуждае от светлина повече от нас.
— Направи го, Релг — изрече Белгарат твърдо.
Лицето на Релг се стегна, ала той разбърка част от съдържанието на двете торбички върху един плосък камък и изсипа в получената смес малко вода. Подобното на влажна глина вещество започна да свети.
— Благодаря ти — каза просто Тайба.
Релг отказа да й отговори. Дори не я погледна. Върнаха се в прохода и я оставиха край малката локва и слабата светлина от плоския камък. Тайба отново започна да пее — този път по-тихо, в гласа й се промъкваха уморените нотки на съня.
Релг ги поведе през тъмните галерии, като често правеше завои и сменяше посоката, все нагоре и нагоре. Часовете минаваха бавно. Те изкачиха още отвесни стени и вървяха по проходи, които лъкатушеха все по-високо и по-високо в огромна скала. Гарион изгуби представа за посоката и започна да се пита дали самият Релг знае накъде върви. Но зад един ъгъл усетиха някакво течение, което довя ужасна миризма.