— Няма значение.
Мандорален отново въздъхна.
— Какво има пък сега? — рязко попита тя.
— Очевидно моите несъвършенства са много.
— Мислех си, че те смятат за съвършения мъж — сопна се принцесата и веднага съжали за острия си тон.
— Не е така, ваша светлост. Дори не бихте могли да си представите колко недостатъци имам.
— Може би е малко недипломатично от моя страна, но това не е болка за умиране, дори ако си поданик на кралство Арендия.
— Но страхливостта е, ваше височество. Страхливостта е тъкмо болка за умиране.
Принцесата се разсмя.
— Страхливост? Ти ли си страхлив?
— Открих този недостатък у себе си — призна рицарят.
— Не ставай смешен — подигра го тя. — Ако наистина имаш някакъв недостатък, то той е точно в противоположната посока.
— Зная, че е трудно да ми повярвате — отговори той. — Но с огромен срам ви уверявам, че усетих сърцето си притиснато в лапите на страха.
Стъписана от тъжната изповед на рицаря, тя се помъчи да намери някакъв подходящ отговор, но в същия миг от храстите изскочи някакъв звяр. Обзет от паника, конят й се завъртя и побягна. Тя успя да зърне нещо огромно, което изскочи от храсталака пред нея — гигантско, кафяво дори жълто, с огромна зейнала уста. Се’недра отчаяно се опита да се задържи на седлото, ала се блъсна в някакъв надвиснал клон и тупна на средата на пътеката. Опита да се изправи, но замръзна от ужас, взряна в изскочилия от скривалището си звяр.
Беше лъв. Не съвсем лъв, но не и лъвче. Макар че тялото му изглеждаше напълно развито, гривата бе израсла едва наполовина. Очевидно беше млад, още неопитен в ловуването. Хищникът безсилно изрева след бягащия кон, после заудря земята с опашката си. За миг принцесата почувства прилив на веселие — той беше толкова млад и непохватен. После веселието й отстъпи място на раздразнение — нали този тромав млад звяр я бе накарал така унизително да се свлече от седлото. Тя се изправи, изтупа коленете си и го изгледа строго.
— Марш! — каза принцесата и махна повелително с ръка.
В края на краищата тя бе принцеса, а той само някакъв си лъв — при това много млад и глупав.
Жълтите очи на звяра се спряха върху нея и леко се присвиха. Опашката, която биеше земята, изведнъж се изпъна. Очите на лъва се разшириха и той се сниши за скок. Горната му устна се повдигна и разкри дълги бели зъби. Лъвът бавно пристъпи напред към нея, огромната му лапа драсна по земята.
— Само да си посмял! — възмутено възкликна принцесата.
— Не мърдайте, ваше височество — тихо я предупреди Мандорален, плъзна се от седлото си и стъпи на земята. Очите на лъва го стрелнаха с досада.
Внимателно, с тихи стъпки, покритият с доспехи Мандорален пресече пространството, което ги разделяше, и се изправи между лъва и принцесата. Лъвът го наблюдаваше предпазливо, очевидно без да разбира какво си е наумил този железен човек. След това, осъзнал, че са го лишили от още едно вкусно ядене, хищникът изръмжа и очите му светнаха от ярост. Мандорален бавно измъкна меча си и след това, за огромна изненада на Се’недра, й го подаде с дръжката напред.
— Ще можете да се защитите, ако не успея да го удържа — обясни рицарят.
Се’недра сграбчи огромната дръжка с две ръце, но когато Мандорален пусна острието, върхът на оръжието незабавно падна на земята. Колкото и да се напъваше, Се’недра дори не успя да повдигне огромния меч.
Лъвът се озъби и приклекна още по-ниско. За момент опашката му бясно забарабани по пътеката, след това пак замря неподвижно.
— Мандорален, внимавай! — изпищя Се’недра.
Лъвът скочи.
Мандорален широко разтвори покритите си със стомана ръце и пристъпи напред, за да посрещне нападението на огромната котка. Сблъскаха се във въздуха, издавайки страшен трясък, после Мандорален сключи ръцете си около тялото на звяра. Лъвът обви огромните си лапи около раменете на Мандорален, ноктите му оглушително застъргаха по стоманената броня на рицаря. Зъбите му безсилно хапеха и гризяха шлема на Мандорален. Рицарят стегна смъртната си прегръдка.
Се’недра се измъкна по-далеч от мястото на битката и впери ужасените си очи в ужасната схватка.
Дращенето на лъва стана по-отчаяно, огромни, дълбоки драскотини се появиха по доспехите на Мандорален. Ала ръцете на мимбрата безпощадно затягаха хватката. Ревът на лъва се превърна във вопъл на болка, звярът сега се опитваше не да се бие и убива, а да избяга. Той се гърчеше, мяташе се на различни страни, опитваше се да хапе. Задните му лапи яростно заблъскаха покритите със стомана гърди на Мандорален. Писъците на хищника ставаха по-пронизителни, изпълнени с истинска паника.
С нечовешко усилие Мандорален успя да хване ръцете си и миг след това Се’недра ясно чу звуци на трошащи се кости. Огромен фонтан кръв изригна от устата на гигантската котка. Тялото на лъва потрепера, главата му увисна. Мандорален отпусна сключените си ръце и мъртвият звяр тежко се свлече в краката му.