Когато приближиха върха, Гарион почувства особена топлина в цялото си тяло. Като че ли някаква безкрайна песен го привличаше напред. Белегът върху дланта на дясната му ръка започна да го изгаря с топлината си.
В първата стая на последното ниво имаше олтар от черен камък. От стената над него, потънал в зли мисли, се взираше стоманеният образ на Торак. Дълъг крив нож, покрит със засъхнала кръв, лежеше на олтара, кървави петна бяха попили дълбоко в порите на скалата. Сега Белгарат се движеше бързо, лицето му беше напрегнато, стъпките му бяха придобили котешка гъвкавост. Вълшебникът погледна през една открехната врата зад олтара, поклати глава и отиде до съседната врата. Докосна я леко, после кимна доволно и се засмя.
— Тука е! Колко дълго чаках този миг!
— Не се бави, татко — нетърпеливо каза лепя Поул. Очите й светеха със стоманен блясък, белият кичур над челото й искреше като скреж.
— Не искам да се намесваш, когато влезем, Поул — напомни й той. — И ти също, Гарион. Това е двубой между Ктучик и мен.
— Добре, татко — отвърна леля Поул.
Белгарат отвори вратата и влязоха. Стаята беше обикновена, почти празна. Върху каменния под нямаше килими, кръглите прозорци, обърнати към тъмнината, не бяха покрити със завеси. Прости свещи горяха върху свещници, закрепени по стените, а в средата имаше най-обикновена маса, наведен напред, с гръб към вратата, до масата седеше мъж в черна одежда с качулка и се взираше в желязно ковчеже. Гарион почувства как цялото му тяло започна да пулсира в отговор на онова, което се намираше в ковчежето, и песента, която звучеше в ума му, го изпълни изцяло.
Малко момче с тъмноруса коса стоеше до масата и също се взираше в ковчежето. Беше със зацапана ленена риза и мръсни обувки. От него се излъчваше сладостна невинност, която вълнуваше сърцето. Очите му бяха сини, големи, доверчиви — то беше най-красивото дете, което Гарион беше виждал.
— Какво те задържа толкова много, Белгарат? — Попита мъжът край масата, без дори да си даде труд да се обръща. Гласът му прозвуча сухо. Той затвори ковчежето с тихо изщракване. — Вече почти бях започнал да се тревожа за теб.
— Забавиха ме няколко незначителни неща, Ктучик — отговори Белгарат. — Надявам се, че не съм те накарал да ме чакаш прекалено дълго.
— Не си. Имах друга работа. Влезте. Влизайте всички.
Ктучик се обърна да ги погледне. Косата и брадата му бяха много дълги, жълтеникавобели. Лицето му беше покрито с дълбоки бръчки, хлътналите му очи проблясваха. Лицето му бе изпълнено с древна, дълбока злоба. Жестокостта и високомерието бяха заличили всяка следа от почтеност и човечност, ужасяващият егоизъм го беше изкривил във вечна подигравателно-презрителна гримаса. Очите му се преместиха към леля Поул.
— О, Поулгара! — Той се поклони подигравателно. — Както винаги прекрасна. Значи най-после дойде, за да се подчиниш на волята на моя господар? — Похотливата му усмивка беше противна…
— Не, Ктучик — отговори студено тя. — Дойдох, за да видя как ще възтържествува справедливостта.
— Справедливост ли? — изсмя се презрително той. — Такова нещо не съществува, Поулгара. Силните правят каквото искат, слабите се подчиняват. Моят господар ме научи на това.
— А осакатеното му лице не те ли научи на нещо друго?
Лицето на първожреца потъмня за миг, ала той овладя моментното си раздразнение.
— Би трябвало да ви предложа да поседнете и храна и напитки да се освежите — продължи той със същия сух глас. — Ала се страхувам, че няма да останете толкова дълго. — Очите му огледаха всички от групата, спирайки се внимателно на всеки един. — Струва ми се, че компанията ти е понамаляла, Белгарат — отбеляза Ктучик. — Да не си изгубил някой по пътя?
— Всички са добре, Ктучик — увери го Белгарат. — Убеден съм, че ще ти бъдат благодарни за загрижеността.
— Всичките ли? — провлечено изрече Ктучик. — Виждам Ловкия крадец и Човека с двата живота, виждам и Слепеца, ала останалите ги няма. Къде е Ужасната мечка, къде е Рицаря закрилник? Ами Повелителя на конете и Стрелеца къде са? Ами дамите? Къде са те — Кралицата на света и Майката на Загиналия народ?
— Всички са добре, Ктучик — отговори Белгарат. — Всички са добре.
— Невероятно. Бях сигурен, че си изгубил поне един или двама. Възхищавам се на предаността ти към делото, старче — да запазиш непокътнато през всичките тези хилядолетия едно пророчество, което щеше да се сгромоляса с гръм и трясък, ако един-единствен предшественик бе умрял в подходящия момент. — За миг очите му станаха унесени. — А — каза той, — разбирам. Оставил си ги долу да пазят. Не беше необходимо, Белгарат. Заповядал съм да не ни безпокоят.