Изведнъж погледът на Гарион попадна върху малкото момче. То стоеше и наблюдаваше битката със спокойни, неразбиращи очи. Нито се взираше изумено, нито потрепваше при ужасните звуци и гледки. Гарион се напрегна — искаше да се хвърли напред и да измъкне детето на сигурно място, ала в този момент малкото момче се обърна към масата и съвсем спокойно премина през внезапно появилата се стена от зелен пламък, който изригна пред него. Стигна до масата, изправи се на пръсти, повдигна капака на желязното ковчеже, на което злорадо се бе наслаждавал Ктучик, и извади един кръгъл полиран сив камък. Гарион отново почувства странната пареща топлина — сега тя беше почти изгаряща — и в ушите му отново зазвуча натрапчивата песен.
И чу как леля Поул ахна.
Стиснал сивия камък в двете си ръце, малкото момче се обърна и тръгна направо към Гарион; очите му бяха изпълнени с доверие. Полираният камък отразяваше проблясващите светлини на ужасната схватка, бушуваща в средата на стаята, ала във вътрешността му имаше и друга светлина — наситен лазурен блясък — сияние, което нито потрепваше, нито се променяше, светло излъчване, което ставаше все по-силно, колкото по-близо идваше момчето до Гарион. Детето спря, вдигна камъка да му го подаде, усмихна се и изрече една-единствена фраза:
— Така трябва.
Моментна представа изпълни ума на Гарион — образ на ужасен страх. Той знаеше, че гледа направо в ума на Ктучик. В ума на Ктучик имаше картина — картина, изобразяваща как Гарион държи сияещия камък в ръка и тази картина ужасяваше кролима. Гарион усети как вълни от страх се разливат към него самия. Хладнокръвно и много бавно момъкът вдигна дясната си ръка към камъка, който му подаваше детето. Белегът върху дланта му копнееше да докосне сивото блестящо кълбо, песента в ума му се засили до могъщо кресчендо. И докато протягаше ръката си, почувства внезапната, лишена от мисли, животинска паника, обземаща Ктучик.
— Изчезни! — изкрещя отчаяно кролимът, насочил цялата си ужасна сила към камъка в ръцете на малкото момче.
В един изпълнен с ужас миг мъртва тишина изпълни кулата. Дори лицето на Белгарат, измъчено в ужасната схватка, беше изумено и невярващо.
Синята светлина в сърцето на камъка се сви… а след това отново пламна неудържимо.
Ктучик, обзет от неописуем ужас, стоеше неподвижен, с разчорлена коса и брада, с отворена уста.
— Не исках да кажа това! — изхленчи той. — Не, не… аз…
Ала нова, още, по-изумителна сила вече беше навлязла в кръглата стая. Силата не излъчваше светлина, нито се опита да проникне в ума на Гарион. Тя по-скоро сякаш се стремеше да измъкне нещо навън, притегляйки Гарион, след което обгърна ужасения Ктучик от всички страни.
Първосвещеникът на кролимите изпищя, после започна да се разширява, след това се сви, след това отново стана огромен. По лицето му се появиха пукнатини, сякаш внезапно се беше превърнал в камък — и камъкът започна да се разпада под напора на ужасната сила, която клокочеше у него. Във вътрешността на тези отблъскващи пукнатини нямаше плът, кръв и кости, а лумнала в пламъци енергия. Ктучик започна да свети, все по-ярко и по-ярко.
— Помогнете ми! — изрева пронизително първожрецът и с дълъг отчайващ писък завърши последната си дума: — Неее!
После със страшен тътнещ звук ученикът на Торак се разпадна на парчета и потъна в нищото.
Захвърлен към пода от този ужасен вихър, Гарион се блъсна в стената и падна, като в последния миг хвана малкото момче и го прегърна. Кръглият камък издрънча в стената. Гарион посегна да го улови, ала ръката на леля Поул притисна китката му.
— Не! — каза Поулгара. — Не го докосвай. Това е Кълбото.
Ръката на Гарион замръзна.
Малкото момче се измъкна от прегръдката на момъка, затича след търкалящото се Кълбо, хвана го и засмяно викна:
— Така трябва.
— Какво стана? — измърмори Силк, изправи се бавно и разтърси глава.
— Ктучик причини собствената си гибел — отговори леля Поул и също се изправи. — Опита се да унищожи Кълбото — хвърли бърз поглед към Гарион. — Ела да помогнем на дядо ти.
Белгарат лежеше почти в центъра на експлозията, която бе унищожила Ктучик. Беше зашеметен, с изцъклени очи, с опърлени коси и брада.
— Стани, татко — настойчиво го подкани леля Поул.
Кулата започна да трепери, базалтовият връх, от който бе увиснала, се разлюля. Оглушителен тътен отекна в сърцето на земята. Парчета скала и хоросан заваляха като градушка от стените.
— Къде сте? — изрева отнякъде гласът на Барак.
— Тук, горе — викна Силк.