ГЛАВА 5
Гарион не беше сигурен кога точно умът му отхвърли мекото настояване на леля Поул да потъва все по-дълбоко и по-дълбоко в предпазващото сетивата му безсъзнание. Вероятно не бе изтекло много време. Колебливо, като човек, бавно издигащ се от глъбините, той изплува от сънното състояние и осъзна, че се придвижва сковано, вцепенен като дърво към конете с останалите от групата. Струваше му се, че чува как леля Поул шепне своята команда: „Спи, спи, спи“, ала в гласа й по някакъв начин липсваше сила, достатъчна да го накара да се подчини.
В съзнанието си долавяше някаква разлика. Макар че умът му беше буден, чувствата му като че спяха. Той осъзна, че гледа на всичко наоколо със спокойна, кристално чиста безпристрастност, необременена от онези чувства, които толкова често хвърляха мислите му в смут. Знаеше, че по всяка вероятност би трябвало да съобщи на леля Поул, че не спи, ала поради някаква неясни причина предпочете да не го прави. Момъкът търпеливо започна да изследва хрумванията и представите, свързани с това решение, като се опитваше да изолира единствената мисъл, обусловила избора му да не говори. Докато търсеше, той докосна онова ъгълче в съзнанието си, където се намираше другият ум, и като ли усети неговото язвително веселие.
„Ехо“ — безмълвно се обърна към него момъкът.
„Виждам, че най-сетне си буден“ — отговори му другият ум.
„Не съм — поправи го с педантична точност Гарион. — Всъщност смятам, че част от мен спи.“
„Спи онази част, която винаги пречеше. Сега можем да поприказваме. Трябва да обсъдим някои неща.“
„Кой си ти?“ — попита Гарион, разсеяно изпълнявайки нареждането на леля Поул да хване поводите на коня си.
„Всъщност аз нямам име.“
„Но съществуваш отделно от мене, нали? Искам да кажа, че не си част от мен. Така ли е?“
„Не съм част от теб — отвърна гласът. — Ние съществуваме отделно един от друг.“
Сега конете се придвижваха с бавен ход, следвайки леля Поул и господин Улф.
„Какво искаш?“ — попита Гарион.
„Трябва да направя така, че нещата да се случат по начина, по който е редно. Занимавам се с това вече дълги години.“
Гарион обмисли тези думи. Воят, който го обкръжаваше, стана по-висок, а хорът от стонове и писъци — по-отчетлив. Забулени в мъгла безформени същества започнаха да се появяват наоколо, носейки се над тревата към конете.
„Ще полудея, нали? — попита той с нотка на съжаление. — Не съм заспал както всички останали и духовете ще ме накарат да полудея.“
„Съмнявам се — отговори гласът. — Ще видиш някои неща, които би предпочел да не се мяркат пред очите ти, ала не смятам, че това ще унищожи разсъдъка ти. Дори може би ще научиш за себе си някои неща, които по-късно ще ти бъдат полезни.“
„Ти си много стар, нали?“ — попита Гарион.
„В моя случай подобни думи са лишени от значение.“
„Значи си по-стар от дядо ми?“ — настоя Гарион.
„Познавам го от дете. Може би ще се почувстваш добре, ако научиш, че той беше дори по-упорит от тебе. Отне ми много време, докато го накарам да тръгне в посоката, в която беше редно да се насочи.“
„Как го правеше? Отвътре в неговото съзнание ли?“
„Естествено.“
Гарион забеляза, че конят му без никакво колебание минава през един от обвитите в мъгла образи.
„Значи дядо ми те познава? Искам да кажа — знае за тебе, щом си бил в съзнанието му.“
„Той не знаеше, че съм бил там.“
„Аз винаги съм знаел, че си в ума ми.“
„Ти си различен. Тъкмо за това трябва да поговорим.“
Съвсем внезапно във въздуха пред лицето на Гарион се появи глава на жена. Очите бяха изхвръкнали от орбитите, — а устата — зейнала в беззвучен писък. От назъбения отсечен врат шуртеше кръв, която се стичаше в нищото.
— Целуни ме — заграчи грозният образ срещу Гарион.
Момъкът затвори очи и лицето му премина през главата.
„Нали видя — каза гласът нехайно. — Не е чак толкова лошо, колкото си мислеше.“
„В какво отношение съм по-различен?“ — пожела да узнае Гарион.
„Нещо трябва да бъде извършено и именно ти си, който ще го извърши. Всички останали просто са подготвяли твоята поява.“
„И какво точно трябва да направя?“
„Ще узнаеш, когато му дойде времето. Ако научиш прекалено рано, може би ще се уплашиш. — В гласа се промъкна някаква кисела нотка. — Достатъчно си труден и без допълнителни усложнения.“
„Тогава защо разговаряме по този въпрос?“
„Трябва да знаеш защо е необходимо да извършиш предопределеното дело. Това може да ти бъде от помощ, когато дойде времето за него.“