ГЛАВА 6
Монашеската процесия отмина. Монотонните напеви и мрачният погребален звън на камбаната ставаха все по-слаби. Господин Улф, потънал в мисли, поглаждаше брадата си със здравата си ръка. Накрая въздъхна и каза кисело:
— Май трябва да опитаме да се справим с него сега, Поул. В противен случай ще продължи да ни следва.
— Само ще си изгубиш времето, татко — отвърна леля Поул. — Не е възможно да го вразумиш. Опитвали сме и по-рано.
— Вероятно имаш право — съгласи се той. — Ала поне би трябвало да опитаме. Може би когато разбере какво става, поне ще можем да разговаряме с него.
Над слънчевата поляна отекна пронизителен вой и господин Улф направи недоволна гримаса.
— Човек би си помислил, че вече е издъхнал от тези писъци. Добре, хайде да тръгваме към Мар Амон. — И обърна коня си към хълма, който им бе посочил ужасеният монах. Дух на осакатен човек започна да крещи нечленоразделни звуци във въздуха пред лицето му.
— О, престани! — рече раздразнено господин Улф и духът потрепна уплашено и изчезна.
Може би някога в миналото нагоре по хълма бе имало хубав път, но сега сред тревата не личеше почти нищо. Тридесет и двете столетия, изминали, откакто човешки крак беше докосвал настилката на пътя за последен път, бяха изтрили всичко. Изкачиха се на хълма и видяха развалините на Мар Амон. Гарион, все още без да изпитва вълнение или някакъв интерес, гледаше и си правеше заключения за града, които иначе не би могъл дори да забележи. Макар че почти всичко беше напълно разрушено, формата на града все още можеше да се отгатне съвсем ясно. Улицата — тъй като в града тя беше единствена — се виеше спираловидно към широк площад, разположен точно в центъра на руините. Осенен от особено прозрение, Гарион разбра, че градът е бил замислен от жена. Някак си знаеше, че умът на мъжа работи с прави линии, докато мисленето на жените по-често използва извивките и кръга.
Леля Поул и господин Улф вървяха начело, останалите ги следваха с безучастни лица, изпаднали в безчувствено състояние. Заспускаха се по хълма към града. Гарион яздеше най-отзад, опитвайки се да не обръща внимание на духовете, които извираха от земята и се изправяха срещу него с ужасната си голота и недъзи. Воят, който чуваха още от мига, когато навлязоха в Марагор, стана по-висок. Понякога изглеждаше, че писъците долитат в хор, изкривен, размит от ехото, но сега Гарион осъзна, че ридае един-единствен, могъщ глас, изпълнен с такава огромна скръб, че стоновете му отекват в цялото кралство.
Задуха ужасен вятър, навяващ смъртен хлад, изпълнен с всепроникващата воня на костница. Гарион инстинктивно посегна да се завие с пелерината си и изумен видя, че платът не потрепва от поривите на вятъра и че високата трева, през която яздят, въобще не се полюлява. Премисли всичко това, разглеждайки го от много страни, като се опитваше да затули ноздрите си и да не вдишва непоносимата воня на разложени трупове и гнилоч, която долиташе с призрачния вятър. Щом като вятърът не разлюляваше тревата, значи не беше истински. А щом конете не чуваха воплите, значи и воплите не съществуваха в действителност. Стана му студено и той потрепера, макар да си спомни, че студът, също като вятъра и натежалите от скръб ридания, е внушение, а не действителност.
Въпреки че когато бе видял Мар Амон от хълма, му се стори, че всичко тъне в разруха, след като навлязоха в града, Гарион с изумление видя здрави стени на къщи и обществени сгради; стори му се, че някъде далеч чува детски смях. След това в далечината долови звуците на песен.
— Защо продължава да прави това? — тъжно попита леля Поул. — То не му носи нищо добро.
— Това е всичко, което му е останало — отговори господин Улф.
— Ала винаги свършва по същия начин.
— Зная, но поне за малко му помага да забрави.
— Има неща, които всички бихме искали да забравим, татко. Ала няма как да го сторим.
Улф погледна с възхищение къщите, които изглеждаха съвсем здрави.
— Красиво е, знаеш ли.
— Естествено — каза тя. — В края на краищата той е Бог. Ала все пак това не му донася нищо добро.
Едва когато конят на Барак случайно мина направо през една от стените, Гарион разбра за какво приказват леля Поул и дядо му. Стените, сградите, целият град бяха илюзия — само спомен. Смразяващият вятър, носещ вонята на разложена плът, стана по-силен и сега в него се долавяше непоносимата миризма на пушек. Макар че Гарион все още виждаше слънчевата светлина, проблясваща ярко по тревите, неизвестно защо беше станало видимо по-тъмно. Смехът на децата и звуците на далечната песен заглъхнаха; вместо тях до ушите на Гарион долетяха писъци.