Господин Улф смирено се поклони, обърна се и се върна при останалите. В изражението му се прокрадваше безпомощно възмущение.
— Стой! — изведнъж изрева Мара. Образът на града с хилядите мъртъвци се люшна и изчезна. — Какво е това?
Господин Улф бързо се обърна.
— Какво си направил, Белгарат? — изрече Мара обвиняващо. — И ти, Поулгара. Нима моята скръб е извор на развлечения за вас? Нима ме замеряте със скръбта ми, като с камъни?
— Какво? — Леля Поул изглеждаше смаяна от гнева, внезапно обзел ридаещия бог.
— Чудовищно! — изрева Мара. — Чудовищно! — Огромното му лице се изкриви от ярост. Той направи една крачка и се наведе към коня на принцеса Се’недра. — Ще разкъсам плътта ти! — извика пронизително той. — Ще изпълня мозъка ти с червеите на лудостта, ти, дъще на Недра. Ще те обрека на мъчения и ужас до последния ден на живота ти.
— Остави я на мира! — каза остро леля Поул.
— Не, Поулгара — свирепо изрева той. Ужасните му, готови да сграбчват пръсти, се протегнаха към нищо неподозиращата принцеса, ала тя безизразно гледаше към него, без да го вижда, без да трепва, без да осъзнава нищо.
Богът изсъска, обзет от безсилие, и се обърна към господин Улф.
— Измамен съм! — нададе вой той. — Умът й е приспан.
— Те всички са приспани, бог Мара — отвърна Улф, — Заплахите и ужасите не означават нищо за тях. Реви и вий, докато небето се сгромоляса, ала тя пак не ще може да те чуе.
— Ще те накажа за това, Белгарат — изръмжа Мара. — А също и теб, Поулгара. И двамата ще изпитате болка и ужас, затова че се осмелихте да ми се противопоставите. Ще изтръгна съня от умовете на тези натрапници и те ще познаят вкуса на агонията и лудостта, които ще им изпратя! — И богът внезапно порасна, изпълвайки безкрая.
— Стига, Мара! Престани! — Беше гласът на Гарион, ала Гарион знаеше, че в момента не приказва той.
Духът на Мара се обърна към него, вдигнал огромните си ръце за удар, ала Гарион спокойно слезе от коня си и се приближи към огромната заплашителна фигура.
— Твоето отмъщение спира дотук, Мара — заяви гласът, излизащ от устата на Гарион. — Това момиче ще работи за изпълнението на моята цел. Ти няма да я докоснеш. — С известна тревога Гарион осъзна, че е застанал между вилнеещия бог и приспаната принцеса.
— Махни се от пътя ми, момче, иначе ще те убия! — заплаши го Мара.
— Използвай ума си, Мара — каза му гласът. — Ако досега не си го загубил съвсем заради този вой. Знаеш кой съм аз.
— Тя ще бъде моя! — нададе вой Мара. — Ще й дам стотици животи и ще изтръгна всеки един от тях от треперещата й плът.
— Не — отвърна Гласът. — Няма да го направиш.
Бог Мара отново се изправи и вдигна ужасните си ръце, ала същевременно очите му — пък и не само те — загледаха момъка изучаващо. Гарион още веднъж почувства как някакъв гигант докосва ума му — също както се беше случило в тронната зала на кралица Салмисра, когато го докосна духът на Иса. В разплаканите очи на Мара се промъкна страшен проблясък — той започваше да разбира. Вдигнатите му ръце се отпуснаха.
— Дай ми я — помоли богът. — Вземи останалите и си върви, ала дай момичето от Толнедра на мен. Моля те.
— Не.
Онова, което се случи, не беше вълшебство — Гарион веднага разбра. Нямаше го нито шума, нито онзи странен, неумолим тласък, който съпровождаше вълшебствата. Вместо това като че го заблъска страшен натиск: цялата сила на ума на Мара беше насочена със съкрушителна мощ срещу него. Тогава отговори другият ум, който беше скрит в ума на момъка. Неговото могъщество беше толкова огромно, че самият свят изглеждаше недостатъчно голям да го побере. Чуждият ум не нанесе удар срещу Мара, защото този ужасен сблъсък щеше да унищожи света, а по-скоро остана съвършено спокоен и неподвижен срещу бесния поток от гнева на Мара. За миг Гарион сподели усещанията на чуждия ум, който оставаше скрит в неговия, и веднага се отдръпна мислено, поразен от огромните му мащаби. В този един-единствен миг момъкът видя раждането на безброй слънца, въртящи се в огромна спирала на фона на кадифения мрак, владеещ в празното пространство; звездите се раждаха и се събираха в галактики, после по изумителен начин прерастваха в мъглявини. И всичко това се случваше в миг! Гарион се изправяше лице в лице със самото време — съзирайки неговото начало и край с един-единствен поглед.
— Предавам се! — изрече дрезгаво Мара и се поклони на Гарион. Измъченото му лице се изпълни със странна кротост. После той обърна глава настрана, зарови лице в дланите си и се разрида неудържимо.
— Ще дойде край за скръбта ти, Мара — меко изрече гласът. — Един ден ти отново ще намериш радостта.