— Това не е рядък недостатък, татко — рече леля Поул.
— Спи ми се — обади се Гарион.
Улф и леля Поул размениха бърз поглед.
— Добре — каза леля Поул, изправи се, хвана го за ръка и го заведе при неговите одеяла.
След като го зави и подгъна одеялата, тя постави хладната си ръка на челото му и прошепна:
— Спи, мой Белгарион.
И момъкът заспа.
ВТОРА ЧАСТ
ДОЛИНАТА НА АЛДУР
ГЛАВА 7
Когато се събудиха, стояха в кръг, хванати за ръце. Се’недра стискаше лявата ръка на Гарион, Дурник беше от дясната й страна. След като се отърси от съня, Гарион си спомни всичко. Духаше свеж прохладен ветрец, утринното слънце светеше ярко. Жълто-кафявите подножия на планините се изправяха пред тях, а обитаваният от духове Марагор бе останал далеч назад.
Силк се събуди и очите му проблеснаха предпазливо.
— Къде сме? — бързо попита той.
— На север от Марагор — отговори му Улф. — На около осемдесет левги от Тол Ране.
— Колко време сме спали?
— Около седмица.
Силк продължи да се оглежда, привиквайки с разликата във времето и разстоянието.
— Е, предполагам, че е било необходимо — отстъпи накрая той.
Хетар незабавно отиде да провери как са конете, а Барак се зае да разтрива врата си.
— Чувствам се така, като че съм спал върху купчина камъни — оплака се той.
— Поразходи се малко и ще се оправиш — посъветва го леля Поул.
Се’недра не беше изтеглила ръката си от ръката на Гарион и той се чудеше дали не би трябвало да й го каже. Усещаше ръчицата й много топла и малка в своята и като цяло това не му беше неприятно. В крайна сметка реши да не казва нищо.
Хетар се върна намръщен и каза:
— Една от кобилите, които пренасят товара, е жребна, Белгарат.
— Колко време й остава? — попита Улф.
— Трудно е да се каже със сигурност — не повече от месец. Това ще бъде първата й рожба.
— Ще свалим товара й и ще го разпределим между другите коне — предложи Дурник.
— Може. — Гласът на Хетар прозвуча несигурно.
Мандорален, който изучаваше пожълтелите подножия на планините, посочи няколко къдрави струйки дим, издигащи се към синьото утринно небе, и каза мрачно:
— Следят ни, Белгарат.
Господин Улф примижа срещу пушека и се навъси.
— Вероятно златотърсачи. Навъртат се около границите на Марагор като лешояди. Я погледни, Поул.
Леля Поул присви очи и също се вгледа във възвишенията.
— Аренди — подхвана тя след малко. — Сендари, толнедранци и двама драснианци. Не са особено умни.
— Има ли мурги?
— Не.
— Значи са най-обикновена сбирщина — отбеляза Мандорален. — Такава измет не може да ни забави особено.
— Бих предпочел да избегнем сбиването, ако е възможно — каза Улф. — Такива случайни схватки са опасни, пък и с тях не постигаме нищо. — Той с отвращение поклати глава. — Ала никога не ще можем да ги убедим, че не изнасяме злато от Марагор, така че нямаме друг избор.
— Ако искат само злато, защо не им дадем? — предложи Силк.
— Нямаме толкова много, Силк — отвърна му старецът.
— Е, не е необходимо да е истинско — рече Силк с блеснали очи, отиде при товарните коне и се върна с парче брезент. Бързо го сряза на квадрати, взе един и сложи в центъра му две шепи чакъл. После събра краищата, омота ги с въже и направи нещо, прилично на тежка кесия.
— Не би ли казал, че изглежда като чувалче със злато?
— Пак хитрини — рече Барак.
Силк му се усмихна самодоволно и бързо направи още няколко вързопчета.
— Аз ще водя — заяви той и окачи вързопчетата на седлата на конете. — Просто ме следвайте и ме оставете да приказвам. Колко са те, Поулгара?
— Двадесетина — отговори тя.
— Всичко ще приключи прекрасно — уверено заяви дребничкият драснианец. — Тръгваме ли?
Качиха се на конете и поеха към широкото корито на една пресъхнала река, преди векове навярно стигала до равнината. Силк яздеше начело, попивайки всичко с очи. Когато навлязоха в пресъхналото корито, Гарион чу пронизително изсвирване и забеляза напред да се мяркат някакви фигури. Стръмните брегове на речното корито от двете им страни започнаха да се сближават.
— Ще ни трябва по-широко пространство — каза Силк. — Ето там. — Острата му брадичка посочи едно място, където брегът беше малко по-полегат, и когато стигнаха до него, той рязко обърна коня си. — Хайде! В галоп!
Изкатериха се по брега, вдигайки гъст облак задушаваща жълта прах, и се измъкнаха от коритото на реката.
От обраслия с ниски бодливи храсталаци горен край на коритото долетяха изненадани крясъци и на полянката изскочиха десетина дрипави мъже. Тичаха с всички сили през избуялата до колене трева, за да им пресекат пътя.