— Но нали не могат да преминат през дефилето? — каза Дурник.
— По-добре да не рискуваме — отговори Улф, отдалечи се от последните няколко живи въглена на угасващия огън и се взря в тъмнината. Поддал се на моментен импулс, Гарион го последва.
— Още колко път ни остава до долината, дядо? — попита той.
— Около седемдесет левги — каза старецът. — Не можем да се придвижваме бързо тук, в планините. — Времето също се влошава.
— Да, забелязах.
— Ами какво ще стане, ако попаднем в истинска снежна буря?
— Ще се скрием в някакъв заслон, докато отмине.
— Ами ако…
— Гарион, зная, че е съвсем естествено, но понякога приказваш също като леля си. Тя непрекъснато ми повтаря „ами ако“, откакто навърши седемнадесет години. С времето това ужасно ми дотегна.
— Съжалявам.
— Не съжалявай. Просто не го прави повече.
Над главите им, в тъмното като в рог небе, изведнъж се разнесе плясък на огромни тежки криле.
— Какво е това? — попита сепнато Гарион.
— Мълчи! — Господин Улф вдигна лице към небето. Разнесе се още един могъщ плясък. — О, това е така тъжно.
— Кое?
— Мислех си, че бедното същество е мъртво от векове. Защо не я оставят на мира?
— Какво е това?
— Няма име. То е огромно, глупаво и грозно. Боговете създадоха само три такива твари и двата мъжки екземпляра се убиха един друг по време на първия размножителен период. Тя е сама, откакто я помня.
— Звуците, които издава, показват, че е огромна — каза Гарион, заслушан в плющенето на огромните крила. — Как изглежда?
— Голяма е колкото къща и наистина не би пожелал никога да я зърнеш.
— Опасна ли е?
— Много. Но нощем не вижда добре. Сигурно кролимите са я изкарали от пещерата, та да ни преследва. Понякога наистина прекаляват.
— Ще кажем ли на другите?
— Това само ще ги разтревожи. Понякога е по-добре да не казваш нищо.
Огромните криле изплющяха още веднъж и в тъмнината се разнесе дълъг, отчаян вик — вик изпълнен с такава болка и самота, че Гарион почувства как в сърцето му се къса от мъка и съчувствие.
— Нищо не можем да направим — въздъхна Улф. — Хайде да се върнем при палатките.
ГЛАВА 8
Времето продължаваше да е лошо и непостоянно и през следващите два дни, докато пътешествениците се изкачваха към покритите със сняг върхове на планините. С увеличаването на височината дърветата ставаха по-редки и по-ниски, докато накрая съвсем изчезнаха. Вятърът духаше без никаква почивка.
Господин Улф спря за малко, за да устави точно къде се намират, и се огледа в слабата светлина на следобеда.
— Оттук — изрече накрая той и посочи пред себе си. Между два върха имаше седловина, над която, брулено от вятъра, се надвесваше мътното небе. Пътешествениците продължиха да се изкачват по склона, плътно завити в пелерините си.
Хетар излезе напред, свъсил тревожно ястребовото си лице.
— Кобилата — каза той на Улф. — Мисля, че е наближило времето да се ожреби.
Без да произнесе нито дума, леля Поул изостана назад, за да нагледа кобилата, и когато се върна, лицето й беше сериозно.
— Остават й само няколко часа, татко — каза тя.
Улф се огледа.
— От тази страна на склона няма никакъв заслон.
— От другата страна, след прохода, може би ще открием нещо подходящо — обади се Барак. Брадата му се вееше на вятъра.
Улф поклати глава.
— Мисля, че положението е съвсем същото, както тук. Трябва да побързаме. Не можем да прекараме цялата нощ на този склон.
Когато стигнаха седловината, цялата сила на урагана се надигна срещу тях, запращайки в лицата им вихрушка от мокър сняг.
— От тази страна е дори по-лошо, Белгарат — изкрещя Барак срещу вятъра. — Още колко път остава, докато се спуснем до дърветата?
— Доста мили — отговори Улф, като се опитваше да се загърне с плющящата сред вихъра пелерина.
— Кобилата няма да издържи дотам — извика Хетар. — Трябва да намерим някакъв заслон.
— Тук няма такова нещо — заяви Улф. — Не и докато не достигнем дърветата. На тази височина има само голи скали и лед.
Без да знае защо го каза — дори и не осъзна, че го прави, докато не заговори — Гарион извика:
— Ами пещерата?
Господин Улф се обърна и го измери с проницателен поглед.
— Каква пещера? Къде?
— Онази в склона на планината. Не е далече оттук. — Гарион знаеше, че има пещера, ала не можеше да каже по какъв начин е узнал за нея.
— Сигурен ли си?
— Разбира се. Разположена е ей натам. — Гарион обърна коня си и започна да се изкачва по склона на седловината към огромен скалист връх от лявата им страна. Вятърът шибаше лицата им и непрекъснато навяващият мокър сняг почти ги заслепяваше. Ала Гарион уверено се движеше напред. Поради някаква причина всяка скала около тях му беше позната, макар че не можеше да обясни защо. Просто яздеше достатъчно бързо, за да остане начело на групата. Знаеше, че ще му задават въпроси, ала не разполагаше с никакви отговори. Заобиколиха върха и излязоха на широк скалист ръб. Ръбът завиваше по продължение на планинския склон и изчезваше сред вихрушките мокър сняг пред тях.