Улф вдигна поглед.
— Какво? О, да. Запали го.
Дурник протегна факлата към камината и дървата веднага се запалиха. Огънят много бързо се разгоря, а пламъците изглеждаха прекалено ярки.
Се’недра ахна.
— Стените! Погледнете стените! — Светлината от огъня се отразяваше в кристалите на самата скала и целият купол започна да блести с хиляди променящи се цветове, изпълвайки помещението с меко многобагрено сияние.
Хетар надничаше в друга арка.
— Тук има извор — каза той. — Прекрасно място човек да се подслони по време на буря.
Дурник угаси факлата и свали пелерината си. Подземната зала се беше стоплила почти веднага. Ковачът погледна господин Улф и попита:
— Ти познаваш това място, нали?
— Никой от нас не е успявал да го намери — отговори старецът. Очите му бяха все така замислени. — Дори не бяхме сигурни, че все още съществува.
— Каква е тази странна пещера, Белгарат? — попита Мандорален.
Господин Улф пое дълбоко дъх.
— Когато Боговете създавали света, било необходимо да се срещат от време на време, за да споделят кой какво е направил и да обсъдят кой какво възнамерява да извърши в бъдеще, така че всичко да бъде хармонично — планините, ветровете, сезоните и така нататък. — Старецът се огледа. — Това е мястото, където са се срещали.
Силк, чийто нос потрепваше от любопитство, се покатери на пейката, заобикаляща огромната маса, и извика:
— Тук, отгоре, има седем купи. И седем чаши. А в купите има плодове… — И той протегна ръка.
— Силк! — подвикна остро господин Улф. — Не докосвай нищо.
Ръката на Силк замръзна, той погледна назад към стареца със сепнато лице.
— По-добре слез оттам — каза Улф съвсем сериозно.
— Вратата! — възкликна Се’недра.
Всички се обърнаха. Масивната желязна врата се затваряше с леко полюляване. Със страшна ругатня Барак скочи към нея, ала беше прекалено късно. Вратата се затвори с тихо потракване, тъкмо когато ръката на исполина успя да я докосне. Барак се обърна към другарите си, очите му бяха изпълнени с изумление.
— Всичко е наред, Барак — каза му Гарион. — Мога да я отворя.
Тогава Улф се обърна към Гарион и го погледна с питащи очи.
— Откъде разбра за пещерата?
Гарион безпомощно затърси отговор.
— Не зная. Просто я намерих. Смятам, че през последния ден през цялото време осъзнавах, че се приближаваме към нея.
— Това свързано ли е с гласа, който приказва с Мара?
— Не мисля така. Изглежда, че той сега не е тук, и това, че знаех за пещерата, е някак по-различно. Мисля, че то идва от мен самия, не от него, ала не съм сигурен как точно става. Струва ми се, че винаги съм знаел за това място тук — само че не съм мислел за него, докато не започнахме да се приближаваме. Много е трудно да го обясня съвсем точно.
Леля Поул и господин Улф си размениха многозначителни погледи. Старецът понечи да попита още нещо, ала точно тогава откъм конете се разнесе нещо като стон.
— Някой да ми помогне — извика настоятелно Хетар. Кобилата дишаше тежко и задъхано и трепереше, сякаш краката не успяваха да удържат тежестта й. Хетар стоеше до нея и се опитваше да я подкрепи. — Още малко и ще се ожреби — рече той.
Леля Поул незабавно се зае с положението и започна отсечено да дава нареждания. Помогнаха на кобилата да легне на пода, Хетар и Дурник започнаха да я разтриват, а леля Поул напълни една тенджера с вода и внимателно я постави над огъня.
— Трябва ми място — обърна се многозначително тя към останалите и отвори чантата, в която държеше бурканчетата с билките си.
— Защо всички не се махнем някъде? Така само ти пречим — предложи Барак и неспокойно погледна задъхващата се кобила.
— Прекрасно хрумване — съгласи се тя. — Се’недра, ти остани тук. Ще имам нужда от помощта ти.
Гарион, Барак и Мандорален се отдръпнаха встрани и седнаха, опрели гърбове о блестящата стена, а Силк и господин Улф отидоха да разучат останалата част от подземната зала. Гарион мълчаливо наблюдаваше Дурник и Хетар, които разтриваха кобилата, и леля Поул и Се’недра край огъня. Чувстваше се погълнат от странни мисли. Пещерата го беше привлякла, в това не можеше да има съмнение, и дори в този миг тя упражняваше върху него някакво особено влияние. Макар сега всички да мислеха за кобилата, той не можеше да се съсредоточи върху това. Беше сигурен, че откриването на пещерата е само първата част на онова, което трябва да се случи. Беше необходимо да извърши още нещо и това, че бе така откъснат от останалите, представляваше подготовката за бъдещите му действия.
— Не е лесно човек да се изповяда — мрачно приказваше Мандорален. Гарион го погледна. — Ала с оглед на отчаяния характер на нашата задача — продължи рицарят, — аз трябва открито да си призная своя огромен недостатък. Може да се случи така, че моята слабост в миг на огромно изпитание да ме принуди да ви обърна гръб и да побягна като страхливец — защото аз наистина към страхливец — и така животът на всички ви ще бъде изложен на смъртна опасност.