— Обръщал ли си някога конче в утробата на майка му, Дурник? — попита загрижено Хетар.
— Конче не, но телета много пъти — отговори Дурник. — Конят не е много по различен от кравата.
Барак бързо се изправи. Лицето му беше добило леко зеленикав оттенък.
— Аз ще отида с Гарион и принцесата — избоботи той. — Не смятам, че тук ще има голяма полза от мен.
— И аз ще дойда с тебе — заяви Мандорален. И неговото лице беше видимо пребледняло. — Най-добре ще бъде да освободим достатъчно място на нашите приятели за тяхната работа на акушери.
Леля Поул погледна двамата войни с лека усмивка, ала не каза нищо. Гарион и останалите бързо се отдалечиха от огъня. Силк и господин Улф стояха зад огромната каменна маса и надничаха в един от облите отвори, издялан в блестящата стена.
— Никога не съм виждал такива плодове — тъкмо изричаше дребничкият драснианец.
— Бих се изненадал, ако ми кажеше обратното — отвърна господин Улф.
— Изглеждат така свежи, сякаш някой току-що ги е откъснал. — Ръката на Силк почти инстинктивно посегна към изкусителните плодове.
— Аз не бих ги докоснал — предупреди го Улф.
— Чудя си какъв ли е вкусът им.
— Е, щом само се чудиш, няма да пострадаш. Виж, ако ги опиташ, може и да си изпатиш.
— Ненавиждам любопитството ми да остава незадоволено.
— Ще го преживееш някак си. — Улф се обърна към Гарион и останалите. — Как е кобилата?
— Дурник каза, че трябва да преобърне кончето в утробата й — отговори Барак. — помислихме си, че ще е по-добре да се махнем, за да не им пречим.
Улф кимна и изведнъж, без да обръща глава, викна строго:
— Силк!
— Съжалявам. — Дребничкият драснианец веднага отдръпна ръката си.
— Защо просто не се махнеш оттук? Само ще си навлечеш неприятности.
Силк вдигна рамене.
— Аз винаги попадам в неприятни ситуации.
— Просто отиди някъде другаде, Силк — твърдо заяви Улф. — Не мога да те наблюдавам всяка минута. — Старецът промуши пръсти под мръсната, вече твърде оръфана превръзка на ръката си и ядосано се почеса. — О, омръзнаха ми тези бинтове — обяви той. — Гарион, я ги махни от мен. — И Улф протегна ръка.
— А, не — отказа момчето. — Знаеш ли какво ще ме направи леля Поул, ако сваля превръзката без нейно разрешение?
— Стига де! Силк, махни я ти.
— Първо ми казваш да не си навличам неприятности, пък след това ме подтикваш да разсърдя Поулгара? Не си последователен, Белгарат.
— О, хайде, хайде — рече Се’недра, хвана ръката на стареца и започна да човърка възела на превръзката с мъничките си пръстчета. — Само не забравяй, че идеята беше изцяло твоя. Гарион, я ми дай ножа си.
Макар и неохотно, Гарион й подаде камата си. Принцесата сряза превръзката и започна да я разгъва. Шините изпопадаха с трясък върху каменния под.
— Какво сладко дете си ти! — Лицето на Белгарат грейна в широка усмивка и той започна да чеше ръката си с видимо облекчение.
— Просто запомни, че ми дължиш услуга — каза му тя.
— О, тя е толнедранка до мозъка на костите си — отбеляза Силк.
След около час леля Поул Дойде при тях. Погледът й беше мрачен.
— Как е кобилата? — бързо попита Се’недра.
— Много е слаба, но смятам, че ще се оправи.
— Ами кончето?
Леля Поул въздъхна.
— Закъсняхме прекалено много. Опитахме всичко, ала не успяхме да му помогнем да започне да диша.
Се’недра ахна и лицето й изведнъж стана мъртвешки бледо.
— Няма да се откажете точно сега, нали? — изрече тя едва ли не обвиняващо.
— Нищо повече не можем да направим, скъпа — тъжно й каза леля Поул. — Раждането продължи прекалено дълго и у жребчето не остана никаква сила.
Се’недра се взря в нея, неспособна да повярва.
— Направи нещо! — настоятелно изрече тя. — Ти си вълшебница! Направи нещо!
— Съжалявам, Се’недра. Това не е по силите ни. Не сме в състояние да преминем отвъд тази граница.
Малката принцеса изстена, след това заплака горчиво. Тя хълцаше все по-тъжно и леля Поул я прегърна, за да я утеши.
Ала Гарион вече беше станал. Сега той осъзнаваше със съвършена яснота какво очаква пещерата от него — и момъкът щеше да го извърши, без да се колебае, без да тича, без да прибързва. Безшумно заобиколи каменната маса и пристъпи към камината.
Хетар седеше с кръстосани крака на пода, прегърнал неподвижното жребче в скута си. Главата му беше приведена от скръб, а подобният на грива кичур падаше върху безжизнената главичка на малкото животно с тънки като клечки крака.
— Дай ми го, Хетар — каза Гарион.
— Гарион! Не! — Гласът на леля Поул, долитащ зад гърба му, беше изпълнен с тревога.
Хетар вдигна поглед, ястребовото му лице изглеждаше като болно от скръб.