— Дай ми го, Хетар — повтори едва чуто Гарион.
Без да произнесе нито дума, Хетар повдигна отпуснатото малко телце, все още влажно, пробляскващо в светлината на камината, и го подаде на Гарион. Гарион коленичи и постави жребчето пред пламтящия огън. Сложи двете си ръце върху тъничките му ребра и леко ги побутна.
— Дишай! — почти прошепна той.
— Опитвахме така, Гарион — тъжно отрони Хетар. — Опитвахме всичко.
Гарион започна да съсредоточава волята си.
— Не прави това, Гарион — твърдо изрече леля Поул. — Невъзможно е и ще нараниш себе си, ако опиташ да го извършиш.
Гарион не я слушаше. Пещерата му приказваше така високо, че не можеше да чуе нищо друго. Той концентрира всичките си мисли върху влажното безжизнено тяло на жребчето. След това протегна дясната си ръка и постави дланта й върху чистото кафеникаво рамо на мъртвото животно. Като че пред него се изправи празна стена — черна и по-висока от всичко на света, непроницаема, смълчана, простираща се извън способностите му да я обхване. Момъкът направи плах опит да я изблъска, ала тя не помръдна. Той пое дълбоко дъх и хвърли всичките си сили в битката със стената.
— Живей! — изрече той.
— Гарион, спри!
— Живей! — повтори той, съсредоточавайки последните си неизползвани усилия срещу мрака.
— Сега е прекалено късно, Поул — долетяха отнякъде думите на господин Улф. — Той вече е вложил цялото си същество.
— Живей! — потрети Гарион и силата, която се изтръгна от него, беше така огромна, че изцеди сърцето му. Блестящите стени потрепераха и след това изведнъж започнаха да звънят, като че някъде дълбоко в планината бе започнала да бие камбана. Звукът започна да вибрира, изпълни куполообразната подземна зала с могъщ, отекващ звън. Светлината в стените изведнъж избухна с ослепителна яркост и в стаята стана светло като на пладне.
Малкото телце под ръката на Гарион потрепна, жребчето пое дълбоко, несигурно дъх. Гарион чу как останалите ахнаха, когато подобните на клечици крачка започнаха да потръпват. Кончето отново пое въздух и отвори очи.
— Чудо! — изрече Мандорален със задавен глас.
— Може би дори е нещо повече от това — отговори му господин Улф, впил очи в лицето на Гарион.
Жребчето се напъна, главата му леко се поклати върху вратлето. То изопна краката си и се опита да се изправи. Инстинктивно се обърна към майка си и залитайки, тръгна към нея да суче. Кожата му, която преди Гарион да я докосне беше наситено кафява, сега имаше белег върху рамото — едно-единствено, като че нажежено бяло петно, голямо точно колкото белега върху дланта на Гарион.
Гарион с мъка се изправи и едва си проби път сред останалите. Цялото му тяло се олюляваше, ала той се добра до ледения извор, който бълбукаше в овалната арка, издълбана в стената. Започна да плиска вода върху лицето и врата си. После коленичи пред извора, целият тръпнещ, неспособен да диша спокойно. Така остана дълго време. После почувства плахо, почти срамежливо докосване по лакътя. Предпазливо вдигна глава и видя жребчето — сега то стоеше по-здраво на краката си и го гледаше с възторг в бляскавите си очи.
ГЛАВА 9
На следващата сутрин бурята вече беше преминала, ала те останаха в пещерата още един ден, изчаквайки да утихне вятърът, кобилата да се възстанови, пък и новороденото жребче трябваше да укрепне. Гарион намираше, че вниманието на малкото животно го тревожи. На което и място в пещерата да отидеше момъкът, кротките очи винаги го следваха, а жребчето непрекъснато се сгушваше до него. Останалите коне също го наблюдаваха с някакво нямо уважение. В крайна сметка това беше твърде объркващо.
На сутринта, когато се подготвиха за тръгване, пътешествениците внимателно заличиха всички следи на своя престой в пещерата. Почистването стана спонтанно — не в резултат на нечие предложение или след някакво обсъждане — просто без никакъв коментар всички се включиха в него.
— Огънят продължава да гори — притесняваше се Дурник.
— Ще угасне от само себе си, когато излезем — увери го Улф. — Мисля, че не би могъл да го угасиш — независимо от усилията, които ще положиш.
Дурник сериозно кимна.
— Вероятно имаш право.
— Затвори вратата, Гарион — рече леля Поул, когато изведоха конете на каменния ръб пред пещерата.
Някак срамежливо Гарион улови края на огромната желязна врата и го дръпна. Макар че Барак с цялата си огромна мощ бе опитал — без никакъв успех — да помръдне вратата, тя започна да се движи с лекота веднага щом я докосна Гарион. Едно-единствено подръпване я накара тихо и плавно да се затвори. Двата твърди ръба се срещнаха със силно, глухо бръмчене и оставиха само тъничка, едва видима линийка на мястото, където се докосваха.