— Ти каза, че мога да извърша почти всичко — бързо отбеляза Гарион.
— Сега ще стигна и дотам — рече Улф и замислено погледна към прелитащия ниско над главата му облак — обикновен наглед старец с избеляла туника, който се взираше в небето. — Има едно нещо, което е абсолютно забранено. Не можеш никога да унищожаваш неща, каквото и да било — никога.
Гарион се почувства напълно объркан.
— Но аз унищожих Ашарак, нали?
— Не. Ти го уби. Между двете има разлика. Ти го подпали и той изгоря и умря. Да унищожиш нещо означава да го разградиш стъпка по стъпка в същата последователност, както когато е създавано. Ето това е забранено.
— Ами какво ще се случи, ако все пак опитам да го сторя?
— Силата ще се обърне срещу самия теб и за миг ще изчезнеш от лицето на земята.
Гарион примигна и изведнъж целият изстина при мисълта как едва не бе преминал забранената граница в срещата си с Ашарак.
— Как бих могъл да правя тази разлика? — попита той с притихнал глас. — Искам да кажа: как да обясня, че съм искал да убия някого, а не да го унищожа?
— Това не е област, в която би могъл да експериментираш — каза Улф. — Ако наистина искаш да убиеш някого, забий меча си в тялото му. Да се надяваме, че не ще ти се налага да го правиш твърде често.
Спряха край малък поток, който едва-едва течеше между покрити с мъх камъни, и оставиха конете да се напият с вода.
— Разбери, Гарион — обясни Улф, когато пак тръгнаха. — Върховната цел на вселената е да създава различни неща. Тя няма да ти позволи да унищожаваш зад гърба й всичко, което с толкова труд и усилия е сътворила. Когато убиеш някого, всичко, което си сторил в действителност, е следното: ти само си го променил. Той вече не е жив, а мъртъв. Ала е все още във вселената. Ако искаш да го унищожиш, то трябва със силата на волята си изцяло да прекъснеш съществуването му. Когато почувстваш, че ти остава още мъничко и ще кажеш на нещо „изчезни“ или „махни се“, или „престани да съществуваш“, ти се приближаваш до мига на самоунищожението. Това е основната причина, поради която винаги трябва да контролираме чувствата си.
— Не знаех, че е така — призна Гарион.
— Сега вече знаеш. Не се опитвай да унищожиш дори едно-единствено речно камъче.
— Речно камъче ли?
— Вселената не прави разлика между речното камъче и човека. — Старецът го изгледа някак строго. — Вече няколко месеца, откак леля ти се опитва да ти обясни защо е необходимо да контролираш себе си, а ти й се противопоставяш на всяка крачка.
Гарион сведе глава.
— Просто не знаех каква е била целта й — извини се той.
— Така е, защото не слушаше. Това е голям твой недостатък, Гарион.
Гарион поаленя.
— Ами какво се случи с тебе първия път? Как откри че можеш… ами… че можеш да го правиш? — бързо попита момъкът, за да смени темата.
— Беше глупаво — отговори Улф. — Първия път става винаги нещо такова.
— Какво беше?
Улф сви рамене.
— Исках да преместя една голяма скала. Ръцете и гърбът ми не бяха достатъчно силни, ала умът ми беше. След това нямах никакъв друг избор, освен да се науча как да използвам тази сила, защото след като веднъж човек я освободи, тя остава свободна завинаги. Това е мигът, в който животът ти се променя и трябва да се научиш да се контролираш.
— Винаги опираме до това, нали?
— Винаги — изрече Улф. — Всъщност не е така трудно, както ти звучи. Погледни Мандорален. — Старецът посочи рицаря, който яздеше до Дурник. Двамата водеха оживен спор. — Ето, Мандорален е достатъчно добър човек — почтен, откровен, безкрайно благороден — ала нека бъдем честни, в ума му никога не се е зараждала оригинална мисъл — никога досега. Той се научава как да контролира страха, а това го принуждава да мисли — вероятно за пръв път през целия му съзнателен живот. Това е болезнено за него, ала той го прави. Щом Мандорален може да се научи да контролира страха с ограничения си ум, значи и ти ще можеш да се научиш да управляваш чувствата си. В края на краищата ти си доста по-умен от него.
Силк, който разузнаваше местността пред тях, се върна и съобщи:
— Белгарат. На около миля пред нас има нещо и смятам, че би било добре да видиш какво е. — След тези думи двамата със Силк поеха в галоп напред между дърветата.
Гарион се замисли върху онова, което му беше казал старецът. Най-много го измъчваше отговорността, която нежеланият от него талант стоварваше върху плещите му.