ПЪРВА ЧАСТ
МАРАГОР
ГЛАВА 1
Нейно императорско височество принцеса Се’недра, скъпоценният камък на рода Борун, най-прекрасното цвете на империята Толнедра, седеше, кръстосала крака, върху тежък сандък за багаж в каютата от дъбови греди, разположена под кърмата в кораба на капитан Грелдик, замислено подръпваше със зъби крайчеца на един кичур от медночервената си коса и наблюдаваше как лейди Поулгара лекува счупената ръка на вълшебника Белгарат. Принцесата беше облечена в къса светлозелена туника, каквито носеха дриадите; едната й буза беше изцапана със сажди. От палубата над главата й се чуваше равномерният ритъм на барабана, който отмерваше такта на гребците. Корабът на Грелдик плуваше срещу течението, далеч от засипания със сива пепел град Стис Тор.
Всичко беше направо отвратително, реши тя. Онова, което бе започнало като поредния ход в безконечната игра на власт и бунт срещу властта — изпитани ходове, които принцесата разиграваше, откакто се помнеше, срещу баща си, императора, изведнъж се оказа сериозно като въпрос на живот и смърт. Тя всъщност никога не бе възнамерявала нещата да отидат толкова далеч, когато заедно с учителя Джийбърс се измъкна тайно от императорския палат в Тол Хонет преди толкова седмици. Джийбърс скоро я изостави — както и да е, той не беше нищо друго освен временна опора — и тя се оказа в компанията на тази странна група хора с мрачни лица, хора от севера, които търсеха нещо — тя дори не можеше да разбере какво е. Лейди Поулгара, само името на която я караше да усеща студени тръпки в цялото си същество, без церемонии й беше казала в Леса на дриадите, че играта е приключила и никакво извъртане, никакви увещания или ласкателства не могат да променят факта, че тя, принцеса Се’недра, трябва да е в тронната зала на риванския крал в деня, когато навърши шестнадесет години — дори ако за това се наложи да я окове във вериги. Се’недра знаеше с непоколебима сигурност, че лейди Поулгара има предвид именно това, и за миг си представи как я влачат, как веригите й дрънчат и звънтят, как стои, потънала в безкрайно унижение, в мрачната зала, а стотици брадати алорни й се подиграват. Трябваше да избегне това на всяка цена. Но се случи така, че тръгна с тях — може би не съвсем по волята си и никога не протестира открито. Стоманеният блясък в очите на лейди Поулгара всеки миг й напомняше за пранги и дрънчащи вериги и това я плашеше повече от цялата императорска власт и мощ на нейния баща.
Се’недра успя да си изгради съвсем смътна представа за онова, което вършеха тези хора. Изглеждаше, преследваха някого или нещо и следата ги беше довела тук, сред гъмжащите от змии блата на Нийса. Като че и мургите бяха замесени във всичко това — те създаваха ужасни препятствия по пътя на групата; кралица Салмисра очевидно също проявяваше интерес и стигна дотам, че отвлече младия Гарион.
Се’недра прекъсна размислите си и погледна към момчето в отсрещния край на каютата. За какво ли пък е притрябвал на кралицата на Нийса? Той беше така обикновен. Беше приятен, но пък беше кухненски слуга, просто никой. Да, наистина, хубаво момче, но с твърде обикновена коса с цвят на пясък, която непрекъснато падаше на челото му — просто пръстите я сърбяха да постави кичурите на място. Имаше приятно лице — с ненатрапчива, обикновена хубост — пък и можеше да си поприказва с него, когато бе самотна или уплашена; можеше и да се скара с него, ако случайно се ядосаше. Но той твърдо отказваше да се отнася към нея с подобаващото уважение — вероятно дори не знаеше как да го прави. Тогава откъде накъде проявяваха такъв огромен интерес към него? Принцесата се задълбочи в този въпрос, като замислено го наблюдаваше.
Ето че отново го гледа! Тя гневно отмести очи от лицето му. Защо винаги го търси с поглед? Защо мислите й непрекъснато отлитат към него, а очите й автоматично търсят лицето му? Та то не е чак толкова интересно, че да го наблюдава постоянно. Дори се бе уловила, че си търси какви ли не поводи, за да се настани на такива места, откъдето да може да го вижда. Глупаво!
Се’недра пак захапа кичура коса и отново се замисли, докато накрая очите й отново се заловиха да изучават в подробности чертите на Гарион.
— Ще се оправи ли? — избоботи Барак, граф Трелхайм, и разсеяно подръпна огромната си червена брада. Наблюдаваше как лейди Поулгара привършва с превръзката на ръката на Белгарат.
— Обикновено счупване — отвърна тя спокойно. — Старият глупак бързо оздравява.