Жребчето подскачаше край момъка, изчезвайки от време на време в галоп между дърветата, след което се втурваше обратно; малките му копита топуркаха по влажната земя. То често спираше и се взираше в Гарион с очи, изпълнени с доверие и любов.
— Я престани — казваше Гарион. И кончето хукваше отново.
Принцеса Се’недра приближи коня си до неговия и по пита:
— За какво си приказвахте с Белгарат?
Гарион сви рамене.
— За много неща.
Веднага последва мъничко, едва видимо стягане на мускулчетата около очите й. През месеците, откакто се познаваха, Гарион се беше научил да улавя тези почти невидими сигнали за опасност. Нещо му подсказа, че принцесата търси повод за свада, и с проницателност, която го изненада, Гарион успя да разгадае източника на нейната неизразена досега с думи войнственост. Събитията в пещерата я бяха разтърсили дълбоко, а Се’недра не обичаше сътресенията. Онова, което още повече бе влошило нещата, беше, че жребчето не й обръщаше внимание, макар тя да го галеше и да искаше да го превърне в свой личен любимец. Ала кончето я пренебрегваше напълно, съсредоточаваше цялото си внимание върху Гарион и дори забравяше собствената си майка, освен в случаите, когато беше гладно. А Се’недра ненавиждаше да бъде пренебрегвана дори повече, отколкото мразеше сътресенията. Гарион унило осъзна колко малки са шансовете му да избегне свадата.
— Е, не бих желала да си пъхам носа в личен разговор — заяви тя язвително.
— Разговорът не беше личен. Приказвахме си за вълшебства и за различните начини как да избягвам злополуките. Не искам да правя повече грешки.
Момичето превъртя чутото през ума си, търсейки нещо в него обидно. Мекият отговор на Гарион, изглежда, я ядоса още повече.
— Не вярвам във вълшебства — отряза категорично тя. В светлината на събитията, случили се наскоро, изявлението й беше очевиден абсурд и тя го осъзна в мига, когато думите излетяха от устата й. Очите й станаха още по-сурови.
— Добре. — Гарион въздъхна примирено. — Имаш ли нещо специално наум, за което искаш да се караме, или просто желаеш да се накрещиш?
— Да крещя ли? — Гласът й подскочи няколко октави нагоре. — Аз да крещя?
— Е, може би да пискаш — предположи той, надявайки се тонът му да прозвучи колкото е възможно по-обидно. Свадата очевидно беше неминуема и Гарион твърдо реши да дразни Се’недра до кръв, та ако ще е, да е.
— Да пискам ли? — изпищя Се’недра.
Пререканието им продължи около четвърт час, докато Барак и леля Поул не дойдоха при тях и не ги разделиха. Като цяло резултатът не беше твърде задоволителен. Гарион беше прекалено загрижен за други неща, за да вложи сърце в обидите, с които засипа момичето, а пък раздразнението на Се’недра лиши хапливите й забележки от фината им острота. Към края всичко се сведе до досадно повторение на фрази като „разглезено изчадие“ и „глупав селяк“ — ехото ги подхвърляше до безкрайност по склоновете на заобикалящите ги планини.
Господин Улф и Силк се върнаха и се присъединиха към тях.
— За какво бяха всички тези крясъци? — попита Улф.
— Децата си играеха — отвърна леля Поул, измервайки Гарион с изпепеляващ поглед.
— Къде е Хетар? — попита Силк.
— Отзад — рече Барак и се обърна да погледне към товарните коне. Ала високият алгар не се виждаше никъде. Барак се намръщи. — Току-що беше тук. Може би е спрял да отмори коня си, или нещо от тоя род.
— Без да се обади? — възрази Силк. — Това не е в неговия стил. При това той никога не би оставил товарните коне, без да се погрижи за тях.
— Сигурно си е имал някаква причина — намеси се Дурник.
— Ще се върна да го потърся — предложи Барак.
— Не — каза господин Улф. — Ще изчакаме няколко минути. Нека не се разпръскваме из тези планини. Ако наистина е необходимо някой да се върне, ще го сторим всички заедно.
Зачакаха. Вятърът люлееше клоните на боровете и издаваше печални, подобни на въздишка звуци. След няколко мига леля Поул изрече отсечено, почти сърдито:
— Идва. — В гласа й се бе промъкнала стоманена нотка. — Забавлявал се е.
Хетар се появи далеч назад по пътеката. Яздеше в лек галоп, дългият кичур на темето му плющеше на вятъра. Когато приближи, всички чуха как си свирука — просто така, без някаква мелодия. Водеше два коня.
— Какво си направил? — попита Барак.
— Двама мурги ни преследваха — отвърна Хетар, сякаш това обясняваше всичко.
— Можеше да ме повикаш да дойда и аз — рече Барак и в гласа му прозвуча лека обида.
Хетар сви рамене.
— Бяха само двама. Яздеха алгарски коне, затова го приех като лична обида.
— Струва ми се, че винаги откриваш някаква причина да приемаш всичко като лична обида, когато са замесени мурги — каза рязко леля Поул.