— Може би е някаква южна разновидност — предположи Барак. — Аз също никога не съм виждал точно такова дърво.
— Много е старо — подхвана Се’недра и нежно долепи буза до ствола. — Говори по странен начин, но ме харесва.
— Какво е това дърво? — попита Дурник. Той все още се мръщеше. Огромното дърво беше осуетило желанието му да го постави в определен клас и категория.
— То е единствено по рода си в целия свят — каза господин Улф. — Никога не сме му давали име. Винаги си е било просто Дървото. Понякога се срещахме тук.
— Изглежда, не дава никакви плодове нито семена — отбеляза Дурник, след като разучи земята под огромните клони.
— Няма нужда от тях — отвърна Улф. — Както ти казах, то е единствено в света. Винаги си е расло тук — и винаги ще расте. Не изпитва желание да се размножава.
Дурник изглеждаше разтревожен от този факт.
— Никога не съм чувал за дърво, което няма семена.
— То е твърде особено дърво, Дурник — намеси се леля Поул. — Поникнало е в деня, когато бил създаден светът, и вероятно ще остане на това място, докато той продължава да съществува. Неговото предназначение не е да се размножава, а нещо съвсем друго.
— Какво е то тогава?
— Не знаем — отговори Улф. — Знаем само, че то е най-старото живо нещо в света. Може би това е предназначението му. Може би расте тук, за да доказва безкрайността на живота.
Се’недра беше свалила обувките си, катереше се по дебелите клони и си мърмореше и се смееше.
— Има ли случайно някаква традиция, която свързва дриадите с катеричките? — попита Силк.
Господин Улф се усмихна, после каза:
— Ако можете да се справите без нас, Гарион и аз ще ви оставим за малко.
Леля Поул го измери с въпросителен поглед.
— Време е за малко обучение, Поул — обясни той.
— Ще се справим, татко — каза тя. — Ще се върнете ли навреме за вечеря?
— Запази ни я топла. Идваш ли, Гарион?
Двамата се впуснаха в мълчалива езда през зелените поляни. Златната светлина на следобеда стопляше цялата Долина и я правеше прекрасна. Гарион беше объркан от странната промяна в настроението на господин Улф. В поведението му досега винаги бе имало някаква жилка на импровизация. Той често изживяваше дните без предварителна подготовка, в движение, разчитайки на шанса, на остроумието си, в случай на нужда и на своята мощ, за да преживее. Ала тук, в Долината, изглеждаше ведър, необезпокояван от хаотичните събития, които се случваха във външния свят.
На около две мили от Дървото се издигаше друга кула.
Беше кръгла, не много висока, изградена от груби камъни. Извитите прозорци близо до върха й бяха разположени в посоките на четирите ветрове, ала постройката, изглежда, нямаше врата.
— Нали каза, че би желал да посетиш моята кула — рече Улф и слезе от седлото. — Ето я.
— Тя не е разрушена като останалите.
— От време на време се грижа за нея. Ще се качим ли горе?
Гарион с лекота скочи от коня си и попита:
— Къде е вратата?
— Ето я. — Улф посочи един голям камък в заоблената стена.
Гарион го погледна с подозрение.
Господин Улф застана пред камъка и изрече:
— Аз съм. Отвори се.
Приливът на сила, който Гарион почувства при тези думи, беше съвсем обикновен, разкриващ нещо, правено толкова често, че вече бе престанало да бъде вълшебство. Камъкът послушно се обърна, разкривайки тесен, несиметричен вход. Улф направи знак на Гарион да го последва и прекоси мрачната стая след входа.
Кулата не беше куха, както бе предполагал Гарион, а солиден пиедестал, прорязан единствено от едно стълбище, което се извиваше спираловидно нагоре.
— Ела — каза Улф на момъка, взирайки се в протритите каменни стъпала. — Внимателно стъпвай на това — рече той и посочи едно от стъпалата, след като бяха изкачили половината от стълбата. — Клати се.
— Защо не го поправиш? — попита Гарион, като прескочи разхлабения камък.
— Все се канех да се заема с него, пък така и не го направих. Търпях го дълго-предълго време. Сега вече привикнах и изобщо не ми идва наум да го поправя.
Стаята на върха на кулата беше кръгла и претрупана с много предмети. Дебел слой прах покриваше всичко. Имаше няколко маси, покрити със свитъци и парчета пергамент, странни наглед приспособления и модели, парчета от скали и стъкло, две птичи гнезда, пръчка с особен вид, така усукана, изкривена и извита, че очите на Гарион не успяваха с точност да проследят криволиците й. Той я взе и започна да я върти, опитвайки се да проследи къде свършва.
— Какво е това, дядо?
— Една от играчките на Поулгара — разсеяно отвърна старецът, оглеждайки прашната стая.
— За какво е служела тази играчка?