— Помощ! — изкрещя момъкът.
Една птица, привлечена от червеите и бръмбарчетата, живели досега под скалата, го погледна под око и продължи закуската си.
Гарион чу зад себе си леки стъпки и изпъна врат, за да види кой иде. Жребчето се взираше в него с почуда. После колебливо протегна муцунката си и докосна лицето му.
— Ти ли си? — каза Гарион. Изпитваше облекчение, че поне не е сам. После му хрумна нещо. — Трябва да намериш Хетар — каза той на жребчето.
То подскочи и отново докосна лицето му с муцуна.
— Престани! — заповяда му Гарион. — Това е сериозно. — Той предпазливо опита да проникне с ума си в мислите на жребчето. Направи десетки опити по най-различен начин и накрая попадна на правилната комбинация съвсем случайно. Умът на кончето бягаше ту тук, ту там, без да следва някакъв модел, без да има цел. Умът му беше бебешки, в него нямаше мисли, имаше само впечатления, получени от сетивата. Гарион улови колебливи представи за зелена трева, препускане, облаци в небето и топло мляко. Освен това откри в мъничкия ум учудване и трайна любов към себе си. Бавно и мъчително Гарион започна да създава образа на Хетар в разхвърляните мисли на кончето. Стори му се, че измина цяла вечност.
— Хетар — повтаряше Гарион отново и отново. — Върви да доведеш Хетар. Кажи му, че съм изпаднал в беда.
Жребчето заподскача наоколо, после се върна и притисна меката си муцунка в ухото на Гарион.
— Моля те, внимавай! — извика Гарион. — Моля те!
Най-накрая, след като според Гарион бяха изтекли часове, кончето, изглежда, разбра. Отстъпи няколко крачки, после отново се върна, за да докосне Гарион с муцунката си.
— Иди да доведеш Хетар! — заповяда му Гарион, подчертавайки всяка дума.
Жребчето удари земята с копитце, обърна се и изчезна в галоп в погрешна посока. Гарион започна да ругае. Почти година бе минала, откакто се беше запознал с Барак и бе усвоил някои от по-цветистите му изрази. Сега ги повтори пет-шест пъти и като му омръзнаха, започна да импровизира.
Колеблива мисъл долетя до него от жребчето. То сега гонеше пеперуди. Гарион задумка по земята с юмруци. Искаше му се да вие от безсилие.
Хетар и Силк дойдоха след жребчето чак следобед.
— Как успя да направиш това? — попита Силк, изпълнен с любопитство.
— Не ме питай — измърмори Гарион. Изпитваше нещо средно между облекчение и пълно объркване.
— Той вероятно може да прави много неща, каквито ние не умеем — отбеляза Хетар, скочи от коня си и отвърза лопатата на Дурник от седлото. — Единственото, което не мога да разбера, е защо е пожелал да го направи.
— Сигурен съм, че е имал сериозна причина — увери го Силк.
— Мислиш ли, че трябва да го попитаме?
— Сигурно е много сложно — отговори му Силк. — Убеден съм, че прости хора като теб и мен не биха могли да го разберат.
— Дали е приключил с онова, което е вършил? Как мислиш?
— Това бихме могли да го попитаме.
— Не ми се ще да го тревожа — вметна Хетар. — Може би работата му е много важна.
— Сигурно — съгласи се Силк.
— Ще ме измъкнете ли оттук? Моля ви се — почти изхлипа Гарион.
— Сигурен ли си, че си приключил? — учтиво се поинтересува Силк. — Можем да почакаме, ако има да довършваш нещо.
— Моля ви — измънка Гарион почти през сълзи.
ГЛАВА 12
— Защо се опита да я повдигнеш? — попита го Белгарат на следващата сутрин.
— Реших, че това е най-лесният начин да я преобърна — отвърна Гарион. — Исках да я хвана отдолу и после по някакъв начин да я търкулна.
— Ами защо просто не я блъсна близо до върха, та да се претърколи?
— Не се сетих.
— Ами не помисли ли, че меката земя не може да издържи такова налягане? — попита леля Поул.
— Сега вече знам — отговори младежът. — Но нима ако го блъсках, нямаше да бъда оттласнат назад?
— Трябва да се стегнеш — обясни Белгарат. — Това е част от целия трик. За да се задържиш неподвижен, ти е необходима толкова воля, колкото да избуташ предмета, който искаш да преместиш. В противен случай всичко, което ще постигнеш, е, че ще се заровиш до гуша в пръстта.
— Не знаех — призна Гарион. — За пръв път опитвам да извърша нещо, когато не се налага да действам при критични обстоятелства… Ще престанеш ли? — обърна се сърдито той към Се’недра, която буквално се търкаляше по земята, обзета от бурни пристъпи смях.
Тя се разсмя още по-силно.
— Смятам, че трябва да му обясниш някои неща, татко — намеси се леля Поул. — Той, изглежда, няма дори най-бегла представа за начина, по който силите реагират една спрямо друга. — Тя критично огледа Гарион и каза: — Истински късмет е, че не си решил да хвърлиш скалата. Можеше да излетиш и да се приземиш някъде в центъра на Марагор.