— Водачът — откликнаха те.
— Барак, граф Трелхайм.
— Ужасната мечка! — Двамата неспокойно огледаха огромния черек.
Лицето на Барак потъмня, но той не каза нищо.
— Хетар, синът на Чо-Хаг от Алгария.
— Повелителят на конете.
— И Дурник от Сендария.
— Човекът с двата живота — измърмориха те с дълбоко уважение.
Дурник изглеждаше твърде объркан при тези думи.
— Принцеса Се’недра, престолонаследницата на Толнедра.
— Кралицата на света — отвърнаха двамата с дълбок поклон.
Се’недра нервно се изсмя.
— А това…
— …може да бъде само Белгарион — изрекоха те с лица, озарени от радост. — Избраникът! — Близнаците едновременно протегнаха десните си ръце и ги поставиха върху главата на Гарион. Гласовете им прозвучаха в ума му: „Здравей, Белгарион, върховний повелителю, надеждо на целия свят!“
Гарион беше прекалено изненадан от този странен поздрав и не съумя да стори нищо друго, освен неловко да кимне.
— Ако не спрете да се лигавите, ще повърна — чу се груб, дрезгав глас. Произнеслият тези думи, който току-що се бе показал иззад едно дърво, бе тумбест уродлив старец, мръсен и изключително грозен. Краката му бяха криви и чепати като дънери на дъб. Раменете му бяха огромни, ръцете му висяха под коленете. Имаше голяма гърбица, а лицето му бе изкривено в нелепа карикатура на човешки черти. Дългата му стоманеносива коса и брадата му бяха сплъстени, вейки и късчета листа бяха оплетени в рошавите косми. Върху ужасното му лице бе замръзнал израз на вечно презрение и гняв.
— Белдин — меко каза Белгарат, — не бяхме сигурни, че ще дойдеш.
— Не би и трябвало, некадърнико — сприхаво отсече грозният старец. — Отново оплеска нещата както винаги, Белгарат. — После се обърна към близнаците. — Донесете ми нещо за ядене.
— Да, Белдин — побързаха да кажат те и изтичаха да изпълнят нареждането му.
— И не се мотайте цял ден — изкрещя след тях гърбавият.
— Изглежда, че днес си в добро настроение, Белдин — подхвана Белгарат без следа от сарказъм. — Какво те прави толкова ведър?
Грозното джудже се навъси срещу него, после се изсмя.
— Видях Белзедар. На нищо не приличаше. Нещо ужасно се е случило с него, а на мен пък тези неща ми доставят истинска наслада.
— Скъпи вуйчо Белдин — гальовно изрече леля Поул и прегърна мръсния дребосък. — Толкова ми липсваше!
— Хич и не се опитвай да ме очароваш, Поулгара — отряза я той, макар че очите му, изглежда, поомекнаха мъничко. — Вината ти е също тъй голяма, като тази на баща ти. Мислех си, че ще го държите под око. Как Белзедар е докопал в лапите си Кълбото на нашия Учител?
— Мислим, че е използвал дете — сериозно отвърна Белгарат. — Кълбото никога не би поразила невинно същество.
Джуджето изсумтя.
— Невинни същества не съществуват. Всички хора се раждат покварени. — Той отново обърна поглед към леля Поул, огледа я преценяващо и изтърси: — Надебеляваш и задникът ти е заприличал на каруца.
Дурник светкавично сви юмруци и се нахвърли срещу отвратителния дребосък.
Джуджето се изсмя, сграбчи туниката на ковача с една ръка и без да полага видимо усилие, вдигна изненадания Дурник и го захвърли на няколко разкрача встрани.
— Можеш да започнеш втория си живот веднага, ако искаш — изръмжа то заплашително.
— Нека аз се справя с това, Дурник — обърна се леля Поул към ковача. После каза хладно: — Белдин, от колко време не си се къпал?
Джуджето сви рамене.
— Преди два месеца ме валя дъжд.
— Ала не те е намокрил достатъчно добре. От тебе се носи миризма като от непочиствана кочина.
— Ето това вече наистина е моето момиче — изкикоти се Белдин. — Бях се уплашил, че годините са притъпили остротата на езика ти.
И започнаха да си разменят най-ужасните обиди, които Гарион беше чувал. Цветисти, грозни думи прелитаха между тях, като почти цвърчаха във въздуха. Очите на Барак се разшириха от изненада, лицето на Мандорален на няколко пъти губи цвета си. Се’недра избяга надалеч, за да не ги чува. Лицето й бе пламнало.
Ала колкото по-страшни ставаха обидите, толкова по-широко се усмихваше Белдин. Накрая леля Поул го нарече с такъв злостен епитет, че Гарион се сви, а грозният дребосък се сгромоляса на земята, като ревеше от смях и думкаше по черната пръст с огромните си юмруци.
— В името на всички богове, страшно ми липсваше, Поул! — задъха се той. — Ела тук и ме целуни.
Тя се усмихна и с обич целуна мръсното му лице.
— Краставо куче!
— Стара крава. — Той се ухили и я сграбчи в смазващата си прегръдка.
— Не ми чупи ребрата, вуйчо — засмя се тя.
— От години не съм ти чупил нито едно, момичето ми.