— Сигурно си я търсил по пивниците.
— И аз забелязах същото нещо, вуйчо — потвърди леля Поул със сладка усмивка.
— А къде ще отидем след Пролгу? — попита Барак.
— Смятам, че тогава ще трябва да се отправим към Рак Ктхол — отговори господин Улф мрачно. — Трябва да вземем Кълбото от Ктучик. Пък и от доста време ми се иска да си поприказвам с магьосника на мургите.
ТРЕТА ЧАСТ
УЛГО
ГЛАВА 13
На следващата сутрин поеха на северозапад към голите, бели върхове на планините на Улго.
— Горе има сняг — отбеляза Барак. — Пътят ни може да се окаже труден.
— Винаги е такъв — каза Хетар.
— Бил ли си в Пролгу? — попита Дурник.
— Няколко пъти. Ние поддържаме връзки с Улгосите. Посещенията ни имат преди всичко церемониален характер.
Принцеса Се’недра яздеше край леля Поул, мъничкото й лице изглеждаше разтревожено.
— Как можеш да го понасяш, лейди Поулгара? — избухна накрая тя. — Та той е толкова грозен.
— Кой, скъпа?
— Онова ужасно джудже.
— Вуйчо Белдин? — Леля Поул изглеждаше леко изненадана. — Той винаги си е бил такъв. Трябва да го опознаеш, това е всичко.
— Но той ти наговори такива ужасни неща!
— Това е начинът, по който скрива истинските си чувства — обясни леля Поул. — Всъщност Белдин е много добросърдечен, ала хората не очакват това — точно от него. Когато бил дете, племето му го прогонило, защото бил уродлив и отблъскващ, но когато дошъл в Долината, учителят прозрял зад грозната външност красотата на неговия ум.
— А защо е толкова мръсен?
Леля Поул леко вдигна рамене.
— Той ненавижда уродливото си тяло, затова не му обръща никакво внимание. — Вълшебницата погледна принцесата. — Най-лесното нещо на света е да преценяваме нещата по външния им вид, Се’недра — рече тя. — Обикновено преценката ни е погрешна. Вуйчо Белдин и аз сме много привързани един към друг. Това е причината, поради която си правим труда да измисляме такива сложни обиди. Комплиментите биха се оказали чисто лицемерие — в края на краищата той наистина е много грозен.
— Просто не мога да го разбера — каза Се’недра объркано.
— Любовта може да се прояви по много странни начини — каза леля Поул. Тонът й прозвуча съвсем делнично, ала погледът, който отправи към дребничката принцеса, беше проницателен.
Се’недра бързо стрелна с очи Гарион, после погледна встрани и поруменя.
Гарион се замисли. Беше съвсем очевидно, че леля Поул казваше на момичето нещо важно, ала той не можеше да проумее точно какво.
За няколко дни минаха Долината и навлязоха в предпланините, които обкръжаваха назъбените върхове, изобилстващи в страната на улгосите. Сезоните още веднъж се смениха. Когато се изкачиха на първия нисък хребет, беше ранна есен и храстите пламтяха в алено. На върха на втория, по-висок хребет, дърветата бяха голи и във вятъра, спускащ се със свистене от върховете, се чувстваше първият мразовит полъх на зимата. Небето над главите им стана тъмносиво, цели армии мрачни облаци се спускаха по каменистите клисури над тях. Ту сняг, ту дъжд ги застигаха, докато ездачите се катереха все по-високо и по-високо по осеяните със скали склонове.
— Трябва да внимаваме дали отнякъде няма да се появи Брил — рече Силк един снеговит следобед. В гласа му потрепваше надежда. — Време му е вече отново да се мерне.
— Не е много вероятно — отвърна Белгарат. — Мургите избягват Улголандия дори повече, отколкото Долината, защото улгосите ненавиждат ангараките.
— Алорните също.
— Ала улгосите могат да виждат в тъмното — обясни старецът. — Мургите, които навлизат в тези планини, обикновено не се събуждат след първата нощ, прекарана тук. Не смятам, че трябва да се тревожим за Брил.
— Жалко — измърмори Силк с известно разочарование.
— Е, няма да ни навреди, ако държим очите си отворени. В планините на Улго има и по-лоши неща от мургите.
— Нима всички тези истории не са преувеличени? — попита насмешливо Силк.
— Не. В никакъв случай.
— Тази страна гъмжи от чудовища, принц Келдар — обърна се Мандорален към дребничкия драснианец. — Преди няколко години десетина глупави млади рицари, мои познати, навлязоха в тези планини, за да подложат на изпитание храбростта и дързостта си срещу отблъскващите зверове. Нито един не се върна.
На следващия хребет ги посрещна истински ураган. Снегът летеше насреща им с виещия вятър.
— Трябва да се скрием някъде, докато фъртуната отмине, Белгарат — изкрещя Барак, за да надвика вятъра. Опитваше се да придърпа около тялото си плющящата на вятъра наметка от меча кожа.