— Не знам, татко. Мама го направи. В крайна сметка това е нейната естествена форма.
— Почти бях забравил за това — рече замислено той.
— Ала тя не е.
Старецът стана, изправи рамене и попита:
— Има ли нещо за ядене?
— Напоследък принцесата се занимава с готвенето — предупреди го Гарион. — Може би ще се наложи да премислиш, преди да пожелаеш да изядеш нещо, приготвено от нея.
На следващата сутрин небето бе все така заплашително.
Събраха палатките, опаковаха багажа и се спуснаха по тясното корито на потока обратно в речната долина.
— Поблагодари ли на дърветата, скъпа? — обърна се леля Поул към принцесата.
— Да, лейди Поулгара — отговори Се’недра. — Направих го точно преди да тръгнем.
— Това е добре — рече леля Поул.
През следващите два дни времето застрашително се влошаваше и накрая виелицата избухна с бясна сила. Яздеха към един връх с особена форма — приличаше на пирамида и рязко се открояваше сред неправилните, случайно оформили се очертания на околните планини. Макар че веднага отхвърли тази идея, Гарион не успя изцяло да потисне предположението, че този особен връх е по някакъв начин построен — тоест че формата му е получена в резултат на съзнателно начертан план.
— Пролгу — каза Белгарат и посочи върха.
— Как ще стигнем дотам? — попита Силк взрян в стръмните склонове, чиито очертания едва се забелязваха сред обилния снеговалеж.
— Има път — отговори старецът. — Започва там. — И посочи огромна купчина струпани един върху друг камъни от едната страна на върха.
— Тогава ще е по-добре да побързаме, Белгарат — рече Барак. — Тази буря май тепърва започва.
Старецът кимна и излезе начело да ги води.
— Когато стигнем горе — каза той, надвиквайки пронизителния вой на вятъра, — ще видите града. Той е изоставен, ала има много разхвърляни неща — счупени съдове, други вещи. Не докосвайте нищо. Улгосите имат особени вярвания, свързани с Пролгу. Това място е светиня за тях и всичко там трябва да остава на мястото си.
— А как ще проникнем в пещерите? — попита Барак.
— Ще ни пуснат — увери го Белгарат. — Вече знаят, че сме тук.
Бяха им необходими два часа, докато се доберат по лъкатушещия път до върха. Гарион се вцепени от студ. Струваше му се, че вятърът го блъска и се опитва да го запокити в пропастта.
Преминаха през широка сводеста порта и влязоха в изоставения град Пролгу. Снегът се извиваше на страшни вихрушки около тях, вятърът бясно свиреше в ушите им.
От двете страни на празните улици се издигаха колони, а зад тях — древни сгради. Привикнал към строгата ъгловатост на постройките в градовете, които беше виждал, Гарион беше неподготвен за плавните очертания на улгоската архитектура. Нищо не беше квадратно. Сложността на ъглите дразнеше ума му. От друга страна, в сградите бе вложена масивност, която сякаш предизвикваше времето. Потъмнелите от вековете камъни здраво стояха на местата си — един върху друг — точно както преди хиляди години.
Изглежда, Дурник също беше забелязал особения характер на постройките и лицето му изразяваше неодобрение. Когато всички минаха зад една сграда, за да се предпазят от вятъра и поне за миг да отдъхнат, ковачът прокара ръка по един от заоблените ъгли и критично измърмори:
— Никога ли не са чували за права линия тук?
— Къде трябва да отидем, за да намерим улгосите? — попита Барак и още по-плътно се уви в мечата си кожа.
— Близо е — отговори Белгарат.
— Странно място — рече Мандорален и се огледа. — Откога стои изоставено?
— Откакто Торак разцепи света — отвърна Белгарат. — Отпреди пет хиляди години.
Тръгнаха с тежки стъпки по една широка улица, пробивайки си път през все по-дълбокия сняг, стигнаха до една много голяма сграда и влязоха в нея през широк вход, увенчан с огромен каменен трегер. Въздухът вътре беше спокоен и неподвижен.
Белгарат се отправи с решителни стъпки към един голям черен камък точно в центъра. Камъкът беше изрязан във формата на пресечена пирамида — много подобна на формата на сградите в града — и се издигаше на четири стъпки над пода.
— Не го докосвайте! — предупреди ги Белгарат и внимателно заобиколи камъка.
— Опасен ли е? — попита Барак.
— Не — отговори Белгарат. — Свещен е. Улгосите не желаят никой да го осквернява. Те вярват, че самият УЛ го е поставил тук. — Старият вълшебник внимателно започна да изучава пода, после разчисти с крак тънкия слой снежен прашец и откри една плоча, чийто цвят беше съвсем слабо по-различен от този на останалите. — Ето я — изсумтя Белгарат. — Винаги трябва да я търся. Дай ми меча си, Барак.