Без да произнесе нито дума, черекът извади меча си от ножницата и го подаде на белокосия вълшебник.
Белгарат коленичи край плочата и три пъти почука по нея с дръжката на меча. Звукът отекна глухо.
Старецът изчака малко, после повтори сигнала. Нищо не се случи.
Белгарат за трети път удари по отекващата каменна плоча. В единия от ъглите на широката стая се разнесе бавен, стържещ звук.
— Какво е това? — нервно попита Силк.
— Улгосите — отговори Белгарат, изправи се и отупа коленете си. — Отварят дверите към пещерите.
Скърцането продължи и изведнъж върху източната стена на залата се появи тънка ивица светлина. Ивицата се превърна в пукнатина и после започна полека да се разширява; същевременно един огромен камък от пода започна да се накланя, издигайки се с тромава мудност нагоре. Светлината отдолу изглеждаше много слаба.
— Белгарат — отекна дълбок глас изпод накланящия се камък. — Яд хо, гроя УЛ.
— Яд хо, гроя УЛ. Вад мар ишум — отговори Белгарат.
— Веед хо, Белгарат. Мар ишум улго — изрече невидимият посрещач.
— Какво беше това? — удивено попита Гарион.
— Покани ни в пещерите — каза старецът. — Хайде сега да слезем.
ГЛАВА 16
Хетар доста се помъчи, докато накара конете да тръгнат по стръмния проход, който водеше до мрака в пещерите на улгосите. Животните се кокореха нервно, докато се спускаха с несигурни стъпки по наклонения коридор, и всички потрепнаха, когато скърцащият камък с грохот се затвори зад гърбовете им. Жребчето вървеше така близо до Гарион, че често се сблъскваха, и момъкът чувстваше как малкото животно потръпва при всяка крачка.
В края на коридора стояха две фигури, завили лицата си с някакъв тънък прозрачен плат. Бяха ниски, по-ниски дори от Силк, ала раменете им под тъмните дрехи изглеждаха масивни. Зад тях имаше стая с неправилна форма, едва-едва осветена от слаба червеникава светлина.
Белгарат се отправи към двамата и те почтително се поклониха. Той поговори с тях, те отново се поклониха и посочиха друг коридор, който започваше в отсрещния край на стаята. Гарион нервно се огледа, търсейки източника на червената светлина, ала той, изглежда, беше скрит сред странните заострени скали, висящи от тавана.
— Оттук — тихо каза Белгарат.
Прекосиха стаята и стигнаха до коридора, показан им от двамата забулени мъже.
— Защо лицата им са покрити? — прошепна Дурник.
— За да защитят очите си от светлината, когато отвориха портата към пещерите.
— Но горе беше почти тъмно — възрази Дурник.
— Не и за тях.
— Никой ли от тях не говори нашия език?
— Само малцина. Нямат много контакти с чужденци. Хайде, горимът ни чака.
Коридорът беше къс. Изведнъж се озоваха в пещера, така огромна, че Гарион дори не успяваше да види отсрещната й страна в слабата светлина, която, изглежда, проникваше навсякъде в пещерите.
— Докъде се простират тези пещери? — попита Мандорален, изпълнен със страхопочитание от огромните мащаби на това място.
— Никой не знае. Улгосите ги изследват от деня, когато са слезли тук, и все още продължават да откриват нови.
Изкачиха се високо покрай стената на пещерата, чак до сводестия покрив. Гарион погледна надолу. Дъното на пещерата се губеше в мрака. Той потрепера и се хвана за стената.
После започнаха да слизат и разбраха, че огромната пещера не е безмълвна. От безкрайната дълбочина долитаха отмерени монотонни напеви на хор от плътни мъжки гласове. Думите звучаха неясно, изкривени от ехото, блъскаха се в каменните стени и накрая заглъхваха — не, не заглъхваха, а звучаха до безконечност. После, когато и последният отзвук на монотонните напеви замря, хорът подхвана някаква странна песен — скръбна, изпълнена с горест. Беше канон. Първите фрази отекваха и се сливаха със следващите, цялата мелодия се движеше към окончателния, изпълнен с хармония завършек, толкова дълбок, че Гарион се разтрепери от вълнение. Хорът замлъкна, ала пещерите продължиха да пеят сами, повтаряйки отново и отново последния акорд.
— Никога не съм чувала такова нещо — тихо прошепна Се’недра на леля Поул.
— Малцина са го чували — отговори Поулгара. — Звуците в тези галерии се запазват с дни.
— Какво пееха?
— Химн в чест на УЛ. Той се повтаря всеки час и ехото винаги го поддържа жив. Пещерите пеят този химн вече пет хиляди години.
До пътешествениците долитаха и други звуци — стържене на метал в метал, отделни фрази на гърления улгоски език, безконечни дребни шумове, които, изглежда, извираха от десетки различни места.
— Сигурно долу има много хора — отбеляза Барак и надникна зад ръба на корниза.