— Щом искаш — рече горимът с глас, изпълнен със съмнение. — Ала не смятам, че ще пожелае да те придружи.
— Ще пожелае — уверено му каза леля Поул. — Същата онази сила, която ни събра заедно, ще доведе и него. И той, както всеки един от нас, няма друг избор.
ГЛАВА 17
Снегът и студът, които трябваше да понасят по време на пътуването до Пролгу, бяха вцепенили Се’недра, а топлината тук, в пещерите, я правеше сънлива. Безкрайният объркан разговор на Белгарат и странния горим също я приспиваше. Особената песен отново се разнесе отнякъде, отеквайки до безкрай в пещерите — това също я караше да се унася. Единствено навиците й, придобити в двореца на баща й, където дворцовият етикет се спазваше най-строго, я поддържаха будна.
Пътешествието беше ужасно. Тол Хонет беше топъл град и тя не бе привикнала със студено време. Струваше й се, че краката й никога няма да се стоплят. При това тя бе открила свят, изпълнен със сблъсъци, ужаси и неприятни изненади. В имперския палат в Тол Хонет огромната власт на баща й я бе предпазвала от всякакви опасности, ала сега тя се чувстваше уязвима. В един от редките моменти, когато беше напълно честна пред себе си, принцесата си призна, че злобното й отношение към Гарион се е породило от ужасното ново чувство на несигурност. Нейният безопасен, разглезен малък свят й бе отнет с един замах и тя се чувстваше изложена на безброй опасности, незащитена, уплашена.
Бедният Гарион. Той беше толкова хубаво момче. Принцесата малко се срамуваше, че тъкмо той трябваше да пострада заради лошия й нрав. Беше си обещала, че скоро — много скоро — ще седне да поговори с него и ще му обясни всичко. Той беше разумно момче и сигурно щеше да разбере. Това, разбира се, веднага щеше да премахне разрива, появил се между тях.
Усетил погледа й върху себе си, момъкът обърна за миг глава към нея, след това погледна встрани с очевидно безразличие. Очите на Се’недра станаха корави като ахати. Как се осмелява той? Тя си отбеляза тази постъпка наум и я прибави към списъка с множеството негови недостатъци.
Старият горим изпрати един от странните мълчаливи улгоси да доведе мъжа, за когото приказваха Белгарат и лейди Поулгара, после разговорът се насочи към по-общи теми.
— Успяхте ли да преминете необезпокоявани планините, или се сблъскахте с някакви трудности? — попита горимът.
— Имахме няколко срещи — отговори Барак нехайно и Се’недра си помисли, че е доста глупаво да се прави на скромен.
— Но благодарение на УЛ всички сте живи и здрави — заяви горимът набожно. — Кои от чудовищата се подвизават навън през този сезон?
— Сблъскахме се с хрулги, свети гориме — каза Мандорален. — И с няколко алгроти. Освен тях се натъкнахме и на един елдрак.
— Беше доста неприятен — сухо вметна Силк.
— Това се разбира от само себе си. За щастие броят им не е голям. Те са ужасни чудовища.
— Забелязахме — рече Силк.
— Кой точно беше този?
— Грул — отговори Белгарат. — Срещал съм се с него и преди и той, изглежда, ми имаше зъб. Съжалявам, горим, но трябваше да го убием. Нямахме друг изход.
— А! — изрече горимът с едва доловима нотка на болка в гласа. — Бедният Грул.
— На мен лично не ми липсва твърде много — заяви Барак. — Не се опитвам да бъда дързък, свети гориме, ала не смятате ли, че би било добре да изтребите някои от по-неприятните зверове в тези планини?
— Те са деца на УЛ като нас — обясни горимът.
— Но ако ги нямаше, вие бихте могли да се върнете на повърхността на земята, горе под слънцето — изтъкна Барак.
— Не — усмихна се горимът. — Народът на Улго никога няма да напусне пещерите. Ние живеем в тях вече пет хилядолетия и с течение на времето сме се променили. Сега очите ни не могат да понасят слънчевата светлина. Чудовищата от повърхността не могат да се доберат до нас, а присъствието им в планините държи непознатите по-надалеч. В действителност ние не се чувстваме удобно с непознати, така че сегашното положение на нещата вероятно е най-доброто.
Темата за чудовищата очевидно го бе огорчила. Горимът въздъхна, после се вгледа за миг в Се’недра, внимателно протегна крехката си ръка, хвана малката й брадичка и повдигна лицето на принцесата, за да може да го види по-добре.
— Не всички непознати същества са чудовища — рече той. Големите му виолетови очи бяха спокойни и много мъдри. — Вижте красотата на тази дриада.
Се’недра мъничко се уплаши — не от докосването; възрастните хора винаги бяха реагирали на красивото й като цвете лице със същия жест, откакто се помнеше — сепна се от следното: прастарият мъж веднага позна, че тя не е изцяло човешко същество.