— Побързайте — подкани ги Релг. Беше вдигнал длан над челото си, за да засенчи вече завързаните си очи.
— Защо не спрем тук? — предложи Барак. — Имаме нужда от почивка, пък и мястото изглежда добро.
— Това е най-лошото място във всички пещери — отвърна му Релг. — Побързайте.
— Може би ти харесваш тъмното — възрази Барак, — но останалите не изпитват чак такава привързаност към мрака. — И той огледа пещерата.
— Пази си очите, глупако — сряза го Релг.
— Не ми допада тона ти, приятелю.
— Ако не го сториш, ще ослепееш, когато напуснем това място. Цели два дни ви бяха необходими докато очите ви привикнат към тъмнината. Те ща се отишли напразно, ако останем тук прекалено дълго.
За миг Барак се взря втренчено в улгоса, после изсумтя и кимна отсечено.
— Съжалявам — каза той. — Не знаех това. — И посегна да потупа с ръка рамото на Релг в знак на извинение.
— Не ме докосвай! — извика Релг и се отдръпна.
— Какво има?
— Просто не ме докосвай — никога! — След което Релг продължи с бързи крачки напред.
— Не иска да го оскверняваш — обясни Белгарат.
— Какво! Да го осквернявам ли?
— Много е загрижен за личната си чистота. Според него всяко докосване го прави нечист.
— Да прави нечист него? Та той е омазан като прасе в тиня.
— Става дума за друг вид нечистотия. Хайде да продължим напред.
Барак закрачи след всички, като си мърмореше, та чак пръскаше слюнки от възмущение. Навлязоха в друг тъмен проход и Гарион с копнеж надзърна през рамо към отслабващата светлина на бляскавата пещера. После завиха и светлината изчезна.
Нямаше начин да отчитат времето в шептящия мрак. Продължаваха с препъване напред, от време на време спираха, за да ядат или да почиват, ала сънят на Гарион беше пълен с кошмари за планини, които го смазват под тежестта си. И когато вече беше изгубил всяка надежда, че някога отново ще види небето, леко докосване на движещ се въздух погали бузата му. Доколкото можеше да прецени, вече бяха изминали пет дни, откакто напуснаха последната слабо осветена галерия на улгосите и се гмурнаха в тази вечна нощ. Отначало момъкът си помисли, че докосването на по-топлия въздух е само плод на въображението му, но после долови миризмата на дървета и трева сред пропития с дъх на мухъл въздух на пещерата и разбра, че някъде напред има отвор — изход към повърхността.
Усещането за по-топъл външен въздух се засили, мирис на трева започна да изпълва прохода. Подът започна да се издига, стана забележимо по-светло. Струваше им се, че излизат от безкрайната нощ към светлината на първата утрин в историята на света. Конете, които вървяха най-назад, също доловиха аромата на свежия въздух и ускориха ход. Ала Релг започна да се движи по-бавно и по-бавно, докато накрая спря. Слабото металическо поскърцване на люспестата му ризница приказваше вместо него. Релг трепереше, подготвяйки се за онова, което го очакваше. Той отново завърза покривалото пред очите си, мърморейки нещо на ръмжащия улгоски език. Тонът му беше пламенен, почти умолителен. После отново тръгна напред — неохотно, едва влачейки крака.
Напреде им сияеше златна светлина. Жребчето изведнъж зачатка с малките си копитца, пренебрегна строгата заповед на Хетар, хукна напред и потъна сред светлината.
Белгарат почеса брадата си и погледна с присвити очи след малкото животно.
— Може би ще е по-добре, ако вземеш него и майка му със себе си, когато се разделим — рече той на Хетар. — Изглежда, че му е малко трудно да приема нещата сериозно, а Ктхол Мургос е много опасно място.
Хетар сериозно кимна.
— Не мога — изведнъж извика Релг, притисна се в скалната стена и затули очите си. — Не мога да го сторя.