— Сигурен ли си, че стига чак до върха? — попита Барак, гледайки под око тясното като комин леген на потока.
— Имай ми доверие — рече Силк.
— Никога, ако имах някакъв друг избор.
Пътеката беше ужасна, стръмна и осеяна със скали. На места беше толкова тясна, че трябваше да разтоварват конете преди буквално да ги изтикат с ръце върху огромните базалтови блокове, извисяващи се като гигантски стъпала. Слабата струя вода, която течеше през ждрелото, правеше всичко хлъзгаво. Нещата се влошиха още повече, когато с перестите облаци, долетели от запад, в тесния пролом се разнесе смразяващо студено течение, дошло от безводните равнини на Мишрак ак Тул, разположени високо над главите им.
За изкачването им бяха необходими два дни и когато стигнаха до платото на около миля от основата на склона, всичките се чувстваха безкрайно изтощени.
— Сякаш някой ме е бил с пръчка — изстена Барак и се строполи на земята в обраслата с храсти клисура на самия връх на ждрелото.
— Ще се огледам наоколо — рече Силк и запълзя към края на клисурата, под бодливите шубраци. След няколко минути остро изсвири и го видяха как поривисто им маха с ръка да отидат при него.
Барак изпъшка и стана. Дурник, Мандорален и Гарион едва успяха да се изправят на изтръпналите си крака.
— Вижте какво иска — каза Белгарат. — Аз все още не съм готов да започна да шавам наоколо.
— Какво има? — попита Барак дребния драснианец, когато допълзяха до него.
— Имаме си компания — отвърна лаконично Силк и посочи към скалистата безводна равнина, която се простираше пред тях.
Облак жълт прах, понесен ниско над земята от мразовития вятър, им подсказа, че в далечината се движат ездачи.
— Патрул? — попита тихо Дурник.
— Едва ли — отговори Силк. — Тулите не са добри ездачи и обикновено патрулират пеш.
— Пред тях май има някой? — каза Гарион и посочи едно мъничко движещо се петънце на около половин миля пред ездачите.
— Да, има — каза Силк някак тъжно.
— Какво е това? — попита Барак. — Не бъди толкова потаен. Силк. Нямам настроение за това.
— Ездачите са кролими — обясни Силк. — Човекът, когото преследват, е тул, който трябва да бъде принесен в жертва и затова се опитва да избяга. Тук това се случва твърде често.
— Да предупредим ли Белгарат? — предложи Мандорален.
— Вероятно не е необходимо — отвърна Силк. — Кролимите тук обикновено са с нисък сан. Съмнявам се, че някой от тях притежава уменията на магьосник.
— Все пак ще отида да му кажа — рече Дурник и запълзя обратно към мястото, където старецът почиваше с леля Поул и Релг.
— Докато не са ни видели, вероятно всичко ще бъде наред — каза Силк. — Изглежда, че кролимите са само трима, пък и са съсредоточили усилията си върху тула.
Бягащият мъж се беше приближил.
— Какво ще се случи, ако опита да се скрие тук, в клисурата? — попита Барак.
Силк сви рамене.
— Кролимите ще го последват.
— В такъв случай ще трябва да вземем предпазни мерки, нали?
Силк кимна и по лицето му грейна тънка, доволна усмивка.
— Дали пък да не го извикаме? — предложи Барак и охлаби меча в ножницата си.
— Същата мисъл хрумна и на мен.
Дурник се върна и задъхано съобщи:
— Улф каза да ги държим под око, ала да не предприемаме нищо, ако не навлязат в клисурата.
— Какъв срам! — въздъхна Силк със съжаление.
Сега бягащият тул се виждаше ясно. Беше мъж с набито тяло, облечен с груба туника, препасана с колан на кръста. Косата му беше буйна и сплъстена, с цвят на тиня, лицето — изкривено от животинска паника. Той отмина тичешком мястото, където се криеха четиримата, и Гарион ясно чу как дъхът свири в гърлото му.
— Почти никога не се опитват да се скрият — каза Силк с мек глас, в който се бе промъкнала съчувствена нотка. — Само бягат. — И той поклати глава.
— Скоро ще го настигнат — отбеляза Мандорален.
Кролимите, които преследваха беглеца, носеха черни дрехи с качулки и полирани стоманени маски.
— По-добре да се наведем — посъветва ги Барак.
Всичките залегнаха. След няколко секунди тримата конници профучаха в галоп край тях. Копитата на конете им зачаткаха по твърдата земя.
— Ще го хванат след няколко минути — каза Гарион. — Тича точно към склона. Ще попадне в капан.
— Едва ли — мрачно отговори Силк.
След миг до ушите им долетя дълъг, отчаян писък, заглъхващ в глъбините на бездната.
— Очаквах, че ще постъпи така — прошепна Силк.
Стомахът на Гарион се преобърна при мисълта за страшната височина.
— Връщат се — предупреди ги Барак. — Залегнете.
Тримата кролими преминаха покрай клисурата. Яздеха бавно. Единият каза нещо, което Гарион не успя да разбере, другите двама се засмяха.