— Но ще запазите живота си Амбар — изрече многозначително Калвор и пак се огледа нервно, сякаш очакваше някой да го арестува. — Аз няма да се върна в Ктхол Мургос — твърдо заяви той. — Като всеки нормален човек бих поел рискове в името на добрата печалба, ала не бих предприел повторно пътуване до Рак Госка срещу всичкото злато на света.
— Какво е разстоянието до станцията за провизии? — попита Силк, видимо разтревожен.
— Вече трети ден, откакто тръгнахме оттам — отговори Калвор. — На добър път, Амбар — каквото и да решиш да правиш. Трябва да тръгваме. Искам да измина още няколко левги преди да дойде време за нощуване. В Толнедранските планини може и да има сняг, но поне ще съм се измъкнал от Ктхол Мургос и от юмрука на Таур Ургас.
ГЛАВА 21
Южният път на керваните лъкатушеше сред безводни долини, разположени в посока изток-запад. Заобикалящите ги върхове бяха високи — вероятно по-високи от планините на запад, ала единствено най-горните части на склоновете бяха едва-едва покрити със сняг. Облаците над главите им придаваха на небето мръсносивкав цвят, ала влагата, която носеха, не попадаше в тази изсъхнала пустош от пясък, скали и хилави тръни. Макар че не валеше сняг, студът бе не по-малко смразяващ. Вятърът непрекъснато духаше и срязваше като нож.
Пътешествениците яздеха на изток с много добра скорост.
— Белгарат — рече Барак през рамо. — На онзи хребет пред нас има един мург — малко на юг от пътя.
— Виждам го.
— Какво прави?
— Наблюдава ни. Но няма да предприеме нищо, докато се движим по Пътя на керваните.
— Те винаги наблюдават по този начин — заяви Силк. — Мургите обичат да следят всичко в кралството си.
— Онзи толнедранец — Калвор — подхвана Барак, — смяташ ли, че преувеличава?
— Не — отговори Белгарат. — Мисля, че Таур Ургас дири благовиден предлог да затвори Пътя на керваните и да изхвърли всички западняци от Ктхол Мургос.
— Защо? — попита Дурник.
Белгарат сви рамене.
— Предстои война. Таур Ургас знае, че много от търговците, които се движат по този маршрут до Рак Госка, са шпиони. Той скоро ще докара на север армии от юг и желае да запази числеността и движенията им в тайна.
— Каква ли пък армия може да бъде събрана от такова пусто и необитаемо кралство? — попита Мандорален.
Белгарат обходи с поглед високата студена пустиня.
— Това е само малка част от Ктхол Мургос. Страната се простира на хиляди левги на юг. Там има градове, които никой човек от запада не е виждал — дори не знаем имената им. Тук, на север, мургите играят много сложна игра, за да скрият истинския Ктхол Мургос.
— Значи мислиш, че войната непременно ще избухне?
— Може би през следващото лято — отвърна Белгарат. — А може би и през по-следващото.
— Ще бъдем ли готови? — попита Барак.
— Ще се опитаме.
Леля Поул изсумтя от погнуса.
— Какво има? — бързо я попита Гарион.
— Лешояди — отговори тя. — Отвратителни животни.
Дузина птици с тежки тела пляскаха с криле и пищяха над нещо край пътя.
— С какво ли се хранят тук? — попита Дурник. — Не съм виждал никакви животни.
— По всяка вероятност кълват някакъв кон — или човек — рече Силк. — Тук, горе, няма нищо друго.
— Нима биха оставили човек, без да го погребат? — попита ковачът.
— Заравят го само отчасти — обясни Силк. — От време на време някои разбойници решават, че набезите по пътя на керваните са лесна работа. Мургите бързо им дават да разберат колко сериозна грешка са допуснали.
Дурник го погледна въпросително.
— Хващат ги — продължи Силк, — зариват ги до врата в земята и ги оставят на произвола на съдбата. Лешоядите са научили, че човек е безпомощен в това състояние. И много често стават нетърпеливи и не си правят труда да изчакат човека да умре, преди да започнат да го ядат.
— Интересен начин за обуздаване на бандитите — рече Барак почти одобрително. — Дори и на мургите понякога може да им хрумне нещо полезно.
— За съжаление мургите автоматично приемат, че всеки, който не се движи по пътя, е бандит.
Лешоядите нагло продължаваха да се хранят и не пожелаха да напуснат ужасното си пиршество, когато групата на пътешествениците премина на не повече от двадесет разкрача от пернатото им сборище. Телата и крилата им скриваха каква точно е храната им — факт, за който Гарион им беше дълбоко благодарен. Ала каквото и да ядяха, то не беше голямо.
— Трябва да останем съвсем близо до пътя, когато спрем да пренощуваме — каза Дурник разтревожено.
— Много мъдро хрумване — съгласи се Силк.