— Дали кралят на мургите би могъл да те познае, Белгарат? — попита Мандорален.
— Може би. Никога не сме се срещали, но от много време описанието ми е шумно огласявано в цял Ктхол Мургос. Най-добре ще е да не поемаме никакъв риск.
Изведоха конете си под прикритието на палатките и благополучно се добраха до клисурата.
— Тя стига чак до върха на хълма — каза Барак. — Никой няма да ни види, докато се движим по нея, а щом стигнем до билото, ще го прехвърлим и ще се измъкнем.
— Свечерява се. — Белгарат погледна към свъсеното небе. — Хайде да почакаме, докато се стъмни.
Заизкачваха се по сухата клисура и стигнаха почти до билото. Спряха да изчакат нощта, а Барак и Гарион слязоха надолу и залегнаха зад един хилав храст.
— Виж ги, пристигат — измърмори Барак.
Безчет мурги с мрачни лица, подредени по осем в редица, навлязоха в лагера под ритмичния тътен на огромни барабани. В средата им, яхнал черен кон, под плющящо на вятъра черно знаме яздеше Таур Ургас. Той беше висок мъж с тежки, полегати рамене и ъгловато, безмилостно лице. Дебелите нитове на ризницата му бяха потопени в стопено червено злато и изглеждаше, сякаш са покрити с кръв. Дебел метален пояс пристягаше кръста на краля, а ножницата на меча, легнала върху лявото му бедро, беше инкрустирана със скъпоценни камъни. Островърхият му стоманен шлем бе нахлупен над черните му вежди и към него беше прикована кървавочервената корона на Ктхол Мургос. Качулка, изплетена от телени брънки, покриваше врата и гърба на краля и се спускаше върху раменете му. Таур Ургас спря пред каменната сграда на станцията и заповяда:
— Вино!
Гласът му, понесен от ледения вятър, прозвуча заплашително близо и Гарион се сви още по-ниско под храста. Началникът на станцията тичешком влезе вътре и се върна с плоска бутилка и метална чаша. Таур Ургас взе чашата, изпи я и после бавно я смачка в шепата си. Барак презрително изсумтя.
— Защо направи така? — прошепна Гарион.
— Никой не може да пие от чаша, от която е пил Таур Ургас — отговори червенобрадият черек. — Ако крал Анхег се държеше така, войните му отдавна да са го удавили в залива на Вал Алорн.
— Имаш ли списък с имената на всички чужденци тук? — попита кралят началника на станцията. Гласът му, понесен от вятъра, отчетливо долетя до ушите на Гарион.
— Направих каквото заповядахте, скъпи кралю — отговори началникът на станцията с раболепен поклон, измъкна някакъв свитък от ръкава си и го подаде на своя владетел.
Таур Ургас разгъна свитъка и го погледна.
— Ярблек от Гар ог Надрак да дойде при мен — изрева един офицер от свитата на краля.
Ярблек пристъпи няколко крачки напред.
— Ааа, братовчеде от север — каза студено Таур Ургас.
— Ваше величество — отвърна Ярблек и се поклони.
— Ще бъде добре, ако си тръгнеш оттук, Ярблек — каза кралят. — Войниците ми имат строги заповеди и някои може да не разпознаят приятеля ангарак, обзети от нетърпение да изпълнят моите повели. Не мога да гарантирам твоята сигурност, ако останеш тук, и ще ми бъде тъжно, ако ти се случи нещо неприятно.
Ярблек отново се поклони.
— Аз и слугите ми веднага ще напуснем, ваше величество.
— Ако са надраки, имат разрешението ми да напуснат — заяви кралят. — Ала всички чужденци трябва да останат. Свободен си, Ярблек.
— Мисля, че се измъкнахме тъкмо навреме — измърмори Барак.
В този момент един мъж с ръждясала ризница, върху която беше облякъл мръсно кафяво палто, излезе от станцията. Беше небръснат; бялото на едното му око проблясваше кривогледо встрани.
— Брил! — възкликна Гарион. Очите на Барак станаха ледени.
Брил се поклони на Таур Ургас с неочаквана грация и каза:
— Здравей, могъщи кралю. — Тонът му беше неутрален, в него не се долавяха нотки нито на уважение, нито на страх.
— Какво правиш тук, Кордоч? — студено попита Таур Ургас.
— Дошъл съм по работа на своя господар, кралю на ужаса — отвърна Брил.
— Каква работа може да има Ктучик в място като това?
— Нещо лично, велики кралю — отговори уклончиво Брил.
— Бих искал да знам какво става с теб и с останалите дагаши, Кордоч. Кога се върна в Ктхол Мургос?
— Преди няколко месеца, кралю. Ако знаех, че се интересуваш, щях да изпратя съобщение. Хората, с които моят господар ми повелява да се справя, знаят, че ги следя, така че движенията ми не са никаква тайна.
Таур Ургас рязко се засмя — къс смях, в който нямаше никаква топлина.
— Остаряваш, Кордоч. Повечето дагаши досега щяха да са приключили с тази работа.
— Тези са малко особени — сви рамене Брил. — Ала наистина не би трябвало да ми отнемат толкова време. Е, играта почти свърши. Всъщност, кралю, имам подарък за теб. — Той щракна с пръсти и двама от неговите хора излязоха от сградата. Влачеха някакъв мъж. По туниката на пленника имаше кръв, главата му беше увиснала, като че ли беше в безсъзнание. Дъхът на Барак просъска между стиснатите му зъби.