— Ако някой ден тези алорни ти омръзнат, момичето ми, палатката ми е винаги отворена за тебе.
— Ще го имам предвид, Ярблек — скромно рече тя.
— Късмет! — рече им Ярблек. — Ще ви чакам до полунощ. — След това се обърна и тръгна надолу по каменистата клисура.
— Този човек е добър — подхвърли Барак. — Струва ми се, че наистина започвам да го харесвам.
— Трябва да направим план как да освободим принц Келдар — заяви Мандорален и се зае да измъква бронята и доспехите си от един вързоп. — Ако всичко друго се провали, ще трябва да ги нападнем.
— Пак се връщаш към лошите си навици, Мандорален — каза Барак.
— Въдете спокойни за Силк — съобщи им Белгарат.
Барак и Мандорален се вторачиха в него.
— Прибери си доспехите и бронята, Мандорален — каза старецът. — Няма да имаш нужда от тях.
— А кой ще измъкне Силк? — попита Барак.
— Аз — тихо отвърна Релг. — Още колко време остава, докато мръкне?
— Около час. Защо?
— Необходимо ми е малко време да се подготвя.
— Имаш ли някакъв план? — попита Дурник.
Релг сви рамене.
— Няма нужда от план. Просто ще заобиколим, докато се озовем зад хълма от другата страна на лагера, ще отида да изведа нашия приятел и след това ще тръгнем.
— Просто така? — попита Барак.
— Горе-долу. Моля, извинете ме. — И Релг понечи да се отдалечи.
— Хей, почакай минутка. Няма ли да е по-добре ние с Мандорален да дойдем с тебе?
— Не бихте могли да ме последвате — каза им Релг, изкачи се няколко крачки нагоре по клисурата и след миг го чуха как мърмори молитвите си.
— Нима мисли, че може да измъкне Силк от тази яма? — В гласа на Барак се долавяше отвращение.
— Не — отвърна Белгарат. — Той ще премине направо през хълма и ще изнесе Силк. Заради това задава на Ярблек толкова много въпроси.
— Какво ще направи?
— Нали го видяхте в Пролгу — когато пъхна ръката си в скалата?
— Е, да, но…
— Това за него е съвсем лесно, Барак.
— Ами Силк? Как ще пренесе Силк през скалите?
— Не зная. Ала той, изглежда, е сигурен, че може да го направи.
— Ако не успее, първото нещо, с което Таур Ургас ще се заеме утре сутринта, е да опече Силк на бавен огън. Знаеш това, нали?
Белгарат мрачно кимна.
— Но работата на Релг е неестествена — изръмжа Барак.
— Не се разстройвай толкова — посъветва го Белгарат.
Светлината започна да отслабва. Релг продължаваше да се моли, гласът му ту се извисяваше, ту спадаше в строг ритъм. Когато стана съвсем тъмно, той се върна при останалите и тихо каза:
— Готов съм. Вече можем да тръгваме.
— Ще са ни нужни поне два часа — прецени Дурник.
— Точно така. Тъкмо войниците ще имат време да се поуспокоят — каза Белгарат. — Поул, виж какво правят двамата кролими, които забеляза Гарион.
Тя кимна и Гарион почувства лекия тласък на ума й, който изучаваше околността.
— Всичко е наред, татко — заяви тя след няколко секунди. — Имат си работа. Таур Ургас ги е накарал да извършат богослужение в негова чест.
— Да вървим тогава — каза старецът.
Започнаха внимателно да се спускат по клисурата. Нощта беше мрачна, вятърът се впи в лицата им, когато се измъкнаха в равнината. Тя беше осеяна със стотици огньове.
Релг изсумтя и скри очи с ръце.
— Какво има? — попита го Гарион.
— Огньовете — изстена Релг. — Буквално пробождат очите ми.
— Опитай се да не гледаш към тях.
— Моят бог постави тежък товар върху плещите ми, Белгарион — подсмъркна Релг и изтри носа си с ръкав. — Аз не съм създаден да живея на открито.
— По-добре леля Поул да ти даде нещо за тази настинка. Много горчи, но ще се почувстваш по-добре като го изпиеш.
Хълмът от южната страна на лагера представляваше нисък монолитен къс гранит. Макар че в течение на вековете несекващият вятър го бе покрил с плътен слой пясък и пръст, самата скала оставаше напълно незасегната под пясъчната си мантия. Пътешествениците спряха зад хълма и Релг внимателно започна да очиства пръстта от полегатата гранитна повърхност.
— Няма ли да е по-близо, ако започнеш оттук? — тихо попита Барак.
— Има прекалено много пръст — отвърна Релг.
— Каква разлика има дали е пръст, или скала?
— Огромна. Ти не би могъл да разбереш.
Релг се наведе и докосна с език гранита, като че пробваше вкуса на скалата.
— Ще ми отнеме малко повечко време — рече той, изправи се, помоли се и след миг потъна в скалата.
Барак потрепера.
— Боли ли те нещо? — попита Мандорален.
— Изтръпвам от студ само като гледам това — призна Барак.
— Новият ни приятел може би не е най-добрата възможна компания — подхвана Мандорален, — но ако с тази своя дарба успее да освободи принц Келдар, аз с радост ще го прегърна и ще го нарека свой брат.