Този път мургите действаха без никакво предупреждение. Изскочиха иззад голяма купчина черни скали и се спуснаха в галоп право срещу Мандорален и Барак. Размахваха саби. Ала двамата войни бяха предупредени и ги очакваха. Мандорален измъкна меча си от ножницата, пришпори коня си срещу един от нападателите, вдигна се на стремената и нанесе могъщ удар, разсичайки главата на противника си с тежкото острие. Конят на мурга тежко падна назад и се строполи върху умиращия си ездач. Барак съсече друг мург и го събори от седлото с три неотразими удара, като оплиска с червена кръв пясъка и скалите наоколо.
Трети мург заобиколи в гръб Мандорален и го удари, ала оръжието му издрънча, без да нарани рицаря, плъзгайки се по стоманената броня. Мургът отчаяно вдигна меча си, за да нанесе нов удар, ала се вцепени и се свлече от седлото, защото умело метнатата кама на Силк потъна във врата му, точно под ухото.
Иззад скалите излезе облечен в тъмни одежди кролим с лъскава стоманена маска. Гарион ясно видя как ликуването му преминава в изумление, когато жрецът осъзна, че Барак и Мандорален неуморно, без да бързат, съсичат войните му на парчета. Кролимът изопна тялото си и Гарион разбра, че той съсредоточава волята си, за да нанесе удар. Ала вече беше прекалено късно. До него вече се беше изправил Релг. Мускулестите му ръце сграбчиха кролима, вдигнаха го и после улгосът започна да го блъска в близката скала.
Отначало изглеждаше, че Релг само притиска кролима към скалата, докато останалите дойдат на помощ, ала действителното положение беше различно. Скалата започна леко да блести.
— Релг! Не! — изкрещя задавено Силк.
Облеченият в тъмни одежди кролим започна да потъва в камъка, ръцете му диво се мятаха. Релг го тласкаше навътре с внушаваща ужас мудност. Накрая каменната твърд се затвори — гладка, равна, като че никога не се бе разтваряла. Отвън останаха само две ръце — сгърчени като нокти на птица.
Гарион чу зад гърба си някакви звуци — Силк повръщаше.
Барак и Мандорален се биеха с двама от останалите мурги и студеният въздух отекваше от звънтенето на метал. Последният мург, ококорен от ужас, обърна коня си и побягна. Без да каже нито дума, Дурник отвърза брадвата от седлото си и се впусна в галоп след него. Ала вместо да го съсече, пресече пътя му, за да го върне. Обзетият от паника мург започна да бие хълбоците на коня с плоската страна на сабята си, уплашен от мрачното лице на ковача, после литна в отчаян галоп нагоре към хребета. Дурник го следваше по петите.
Другите двама мурги до това време вече бяха сразени и Барак и Мандорален с диво блеснали от ликуването на битката очи търсеха още врагове.
— Къде е последният? — попита Барак.
— Дурник го преследва — отвърна Гарион.
— Дурник е добър човек, ала не е никакъв воин — ядоса се Барак. — Дали да не отскоча да му помогна?
Зад хребета изведнъж се разнесе отчаян вик, после втори. След това се възцари тишина.
След няколко минути Дурник се върна. Лицето му беше сериозно.
— Какво стана? — попита Барак. — Не успя да се измъкне, нали?
Дурник поклати глава.
— Преследвах го до тресавището и той попадна в подвижните пясъци.
— Защо не го съсече с брадвата?
— Ами не обичам да удрям хора — отвърна Дурник.
Силк го гледаше. Лицето му все още беше пепеляво.
— Значи вместо да го съсечеш, го преследва до подвижните пясъци и остана да го гледаш как потъва? — попита той. — Дурник, това е чудовищно!
— Смъртта си е смърт — отвърна Дурник с нетипична за него острота. — Когато умреш, няма никакво значение как е станало това, нали? — Ковачът се замисли за миг. — Все пак жалко за коня.
ГЛАВА 24
На следващата сутрин тръгнаха по билото на изток. Зимното небе беше ледено синьо, слънцето не топлеше. Релг криеше очите си от светлината и мърмореше молитви, за да прогони паниката си. На няколко пъти виждаха облаци прах далеч сред пясъчната пустош, ала не успяха да установят дали са от патрули на мургите, или от вихрушки.
Към обяд посоката на вятъра се смени и напорите му започнаха да долитат от юг. Тежък облак, черен като мастило, скри назъбените очертания на върховете на хоризонта на юг. Приближаваше се към тях с някаква зловеща неумолимост, в черния му търбух пробляскваха светкавици.
— Идва лоша буря, Белгарат — избоботи Барак.
— Не е буря — отвърна Белгарат. — Това е облак от пепел. Вулканът отново избухва и вятърът довява пепелта към нас.
— Е, поне няма да се тревожим, че ще ни видят — сви рамене Барак.
— Кролимите не ни търсят с очите си, Барак — напомни му леля Поул.
Белгарат се почеса по брадата и каза: