Бебе се разрева няколко маси по-нататък, прекъсвайки приятните й мисли. Мира си пожела да не беше на работа и да можеше да си бъде у дома, отдавайки се на фантазиите си за този мъж.
Като намери малко време, Мира се скри в стаята за почивки, за да махне колието и да го остави в шкафчето си. На излизане взе кана с кафе и тръгна обратно към масата на Господин Великолепен.
Той вдигна поглед към нея, когато приближи.
— Ще искате ли още една чаша кафе? — Тя държеше каната и я потупваше с ръка въпросително.
Той поклати глава.
— Сметката.
Тя остави каната, бръкна в джоба на престилката си за сметката му и я остави на
масата.
— Благодаря — каза тихо тя. — За това, което казахте, имам предвид.
— С Уика ли се занимаваш? — каза той, докато вадеше портфейла си и извади двайсетачка.
2
МИРА СЕ СЪБУДИ ОТ ТУПТЯЩО ГЛАВОБОЛИЕ. Премига и таванът на коридора дойде на фокус. Трепвайки от болката, тя се протегна, за да докосне главата си.
Някой натисна ръката й.
— Не я пипай — чу се груб мъжки глас. — Удари се адски зле.
— Какв…
Той се надвеси над нея, влизайки в зрителното й поле. Мира ахна, когато го позна. Принуждавайки се да се изправи, тя пропълзя заднешком, докато не достигна стената зад себе си. Моментално съжали за бързото движение, когато гаденето заплаши да я надвие. С разширени очи, тя запуши уста и се забори с порива да повърне на пода в коридора.
Мъжът от закусвалнята. Добре изглеждащият. Господин Великолепен.
Мозъкът й се запъна пред ситуацията. Господин Великолепен в нейния апартамент. Чувството, че я наблюдават. Мъжът, който разби вратата й.
Той протегна ръка, сякаш тя бе някакво диво животно, което се опитва да укроти.
— Всичко е наред, няма да те нараня.
И трябваше да повярва на това?
Мира погледна покрай него. Вратата на апартамента й стоеше широко отворена и двама мъже, които не разпозна, лежаха неподвижно на бетонния под в подножието на стълбите.
— Какво става, по дяволите? Кой си ти? — Истерията изостри гласа й, карайки го да звучи тънък в собствените й уши.
— Името ми е Джак Макалистър. Знам, че имаш много въпроси, но сега трябва да те измъкна от тук.
Думите му, едва регистрирани, нямаха особен смисъл. Тя знаеше едно нещо, нямаше да отиде никъде с този мъж, без значение колко великолепен беше. Дами и господа, тя имаше ужасен вкус за мъже!
Очите й потърсиха и откриха кухненския нож, който беше изпуснала, когато вратата я удари. Лежеше между двамата, по-близо до нея. Мира се хвърли към него. Пръстите й се сключиха около дръжката в същият момент, когато Джак я нападна, хващайки в капан ръката й. Въздухът й излезе със свистене от тежестта му. За момент пред очите й се появиха тъмни петна, но сви пръсти около дръжката на ножа и упорито го задържа.
Той се претърколи от нея, все още здраво стискайки китката й в ръка. Мира въздъхна от облекчение задето се бе отървала от тежестта му и се опита да издърпа ръката си, от което успя само да нарани рамото си. Държеше ножа, но не можеше да го използва.
Мира се концентрира върху дупката в стената пред себе си, удържайки всяка капка воля, която имаше, за да остане в съзнание.
— Не припадай — каза Джак. — Трябва да останеш будна.
Без майтап, искаше й се да каже, но не успя да произнесе думите. Животът й вероятно зависеше от това да остане в съзнание.
— Виж, тук съм, за да ти помогна. Онези мъже в коридора, те те преследваха. Трябва да се разкараме от тук преди да са се появили още мускулести. Има доста за обяснение и не мога да го направя сега. Просто знай, че съм тук, за да те пазя. Разбираш ли? — Звучеше така, сякаш говори на тригодишно.
— Защо… трябва да ти се… доверя? — продума тя със запъхтян глас, все още съсредоточена върху дупката в стената.
— Защото нямаш избор. Сега ще освободя китката ти. Можеш да задържиш ножа, ако си толкова привързана към него. Не мисля, че си в състояние да го използваш така или иначе.
Имаше право.
Джак пусна китката й тя направи непохватен, силен удар към него. Той се дръпна в последния момент. Върхът почти одраска гърлото му.
— Уоу. Май съм сгрешил — промърмори той. Сграбчи ръката й, отскубна ножа от пръстите й и го хвърли през стаята.