Стефан започна да я снижава, за да легне на позицията на севера.
Знаейки, че има само тази единствена възможност, тя извади асото от ръкава си. Когато я положи долу, тя се скочи на колене и се изстреля към талията на Стефан. Мускулите му бяха като от гума, а тя можеше да се движи по-малко отколкото предполагаше. И все пак отпрати френското копеле няколко стъпки назад, преди да падне по лице.
Асото не беше особено силно асо.
Вещерите в стаята се разкикотиха.
— Млъквайте — озъби им се Стефан. — Тя има дух и воля за живот. Отдайте й уважението, което заслужава. По дяволите.
*
Стефан я хвана за раменете, а тя се забори с него, докато я издърпваше нагоре. Мускулите й просто не искаха да сътрудничат. Още няколко минути и действието на тъпите опиати щеше да престане, но тя усещаше, че няма толкова време.
Нямаше повече минути за нея.
— Успокоителните не ти действат особено добре, нали, та ске^^? — промърмори той в ухото й. — Не бях сигурен колко да използвам за магьосница като теб. Воп, няма значение.
Той я тръсна обратно на мястото й и тя се задъха от усилието да се бори с парализата на тялото си. Тя погледна към другите трима магьосници, когато Стефан отстъпи назад. Имаше две жени и един мъж. Мъжът вероятно беше в началото на четиридесетте. Косата му беше подстригана толкова късо, че тя не можеше да каже дали е сива или руса.
И двете жени бяха брюнетки и си приличаха в лицето и тялото, вероятно сестри. На Дъскоф със сигурност им харесваше да вземат семейства. Може би и двете бяха специални.
Крейн започна да раздава нареждания на всички да заемат местата си.
— Побързайте — мърмореше той. — Щом започнем заклинанието, ще бъдем в безопасност. Никой магьосник от Сборището няма да може да проникне през бариерата на магията.
О, по дяволите. Отиде им последният шанс за спасение.
Двете жени се бореха с оковите си, разширените им очи се оглеждаха из залата, вероятно все още надявайки се за прекъсване в последната минута. То нямаше да дойде. Мъжът беше невероятно неподвижен и бе коленичил със сведени надолу очи, примирен със съдбата си.
До тях вещерите се организираха в отделен кръг в ляво и монотонното пеене започна. Беше на чужд език, нищо, което Мира да може да определи. Звучеше и се усещаше старо, могъщо и много, много опасно.
Отначало гласовете им звучаха отделно, като зле синхронизиран хор. Малко по малко те се сляха и се превърнаха в един единствен глас.
Магията се издигна във въздуха и я успокои. Усещаше я мека срещу кожата си, миришеше на ванилия или на изпечени захарни бисквитки. Беше приятно, нищо, от което да се страхуваш. Мира се отпусна в нея, подозирайки, че е илюзия, която да я направи пасивна, да позволи на вещерите да я насилят, но, странно, не беше против.
Тогава магията се промени, стана агресивна.
Силата се промени, боцкайки по кожата й. Пеенето стана по-силно. Комфортната, успокояваща магия беше примамка за този много по-могъщ капан, а сега всички магьосници бяха затворени вътре.
Мира се намръщи. Това бе изпитала майка й, това бе изтърпял баща й. Това бе силата, която ги бе убила.
Магията я издърпа на колене като марионетка и съставът на магията се промени още. Сега имаше вкус на хубаво вино върху езика й, изпълни ноздрите й със стара, слаба миризма на плесен. Ароматът на магията съдържаше вкусния намек за земя, изпълнена с чистия, светъл тон на вода, пронизана от нишки буен огън.
Магията беше преди всичко земна и се усещаше като бездънни пукнатини и високи планински върхове. Беше хубава и бездънна, и толкова, толкова могъща.
Звукът от песните стана още по-силен и се превърна в дълго бръмчене в ума й, думите вече не бяха разделени. Боцкащият дискомфорт се превърна в истинска болка.
Всички магьосници в кръга простенаха. Гръбнакът на Мира се изви и главата й се отметна назад, докато се опитваше да устои на усещането на частичната си парализа.
Магията я обхвана, обхвана всички им и ги задържа в плен. Израженията на всички в стаята бяха възхитени, когато пеенето се усили. Стана още по-силно, заглъхвайки в едно дълго бучене на сила.
Вибрации изпълниха тялото й, отначало нежни, а после все по-силни и по-силни, докато не я заболя. Не беше кой да е обикновен вид болка, беше болка с главно Б. Тя изпълваше всяка пора на тялото и ума й с интензивност, от която й се прииска да припадне, но очевидно не й бе позволен такъв лукс.
Това бе чувството как магията й бива изтръгната от нея.Тя умираше.
Картини от живота й преминаваха пред очите й, както казваха, че винаги се случва, когато някой умира. Проблясваха през ума й толкова бързо, че можеше да се фокусира само върху някои от тях.