Мира не се интересуваше кой е баща му. Не в това беше въпроса. Ако я познаваше малко по-добре, ако й имаше малко повече доверие, той щеше, трябваше, да го разбере.
Магията й се движеше неуморно в нея. Тя постави ръка под гърдите си. Бяха минали няколко дни откакто не бе използвала магията си и тя се държеше като кученце, което има нужда от разходка. Тя издърпа нишка и пусна много мек, топъл бриз, недостатъчно силен, за да издуха свещите, да се понесе из стаята. Затвори очи и се наслади на това как раздвижва косата й.
Тя не беше същия човек, който напусна това място преди месец заедно с Джак. Вече не беше щастлива да остане в този апартамент, да работи като сервитьорка и да се бори за колеж и за работа, която не е сигурна, че иска.
Магията й беше част от нея и тя искаше да я използва всеки възможен ден. Томас й беше предложил работа в Сборището, и щом се справи с емоциите си, в които беше замесен Джак, щеше да може да я приеме.
Мекият, топъл, лек бриз затопли апартамента й достатъчно, че да може да свали палтото си. Напълни мивката с вода. Животът продължава. Имаше мъж за преодоляване и чинии за миене.
Някой почука на вратата, карайки я да подскочи. Мира затвори очи, за да усети кой бе дошъл да я посети.
Всичко започваше отначало, с изключение на мъжа на вратата й, който този път имаше възможността да нарани сърцето вместо тялото й.
Тя се бори със себе си за момент, ръцете й потънаха дълбоко в сапунената вода, а след това въздъхна пораженчески. Мира грабна кърпата и подсуши ръцете си на път към вратата.
— Мира — каза Джак още щом тя отвори вратата. — Издъних се.
— Сам не знаеш колко си прав. — Тя отпусна глава върху рамката на вратата, стискайки кърпата в ръце, и погледна към него. Изглеждаше отчаян. Бен никога не бе изглеждал толкова отчаян, толкова разкаян.
А Бен бе лъгал много по-дълго за много по-сериозни неща.
Беше ли преиграла заради връзката си с Бен? Емоциите й бяха толкова объркани, че просто не знаеше. Не можеше да продължава да държи емоциите далеч от очите си, далеч от лицето си. Изобщо не беше добра в прикриването на такива неща, така че знаеше, че той може да види болката и уязвимостта й.
— Съжалявам. Имам нужда от теб. Имам нужда от теб така, както имам нужда да дишам. Тук съм, за да те моля за прошка.
Тя се поколеба за момент, след това се обърна и закрачи навътре в апартамента, оставяйки вратата отворена след себе си. Отиде да седне в малката си дневна. Вратата се затвори и стъпките на Джак прозвучаха в малкия коридор.
Той се облегна на стената, разделяща дневната от коридора, и погледна отчаяно.
— Може ли да се върнем някъде близо до началото? Мислиш ли, че можеш да ми дадеш още един шанс?
— Джак. — започна тя, но после спря. По дяволите, обичаше го. Обичаше го толкова много, че я болеше да го има някъде наблизо и да не може да го докосне. — Нарани ме там, където бях най-беззащитна. Разбираш ли го? Бен ме лъжеше отново и отново, криеше неща от мен… тайни. — Тя поклати глава, усещайки сълзите да парят в очите й. — Не мога да го направя отново. Не мога да бъда с мъж, който ми причинява това, Джак.
Той се приближи и коленичи в краката й.
— Зная, но не съм такъв. Прецаках нещата като ти нямах достатъчно доверие, че ще се справиш със знанието кой в действителност съм, но аз не съм Бен. Моля те, приеми го.
Той нямаше нищо общо с Бен. Усещаше го със сърцето си. Да, той беше мъж, който обича жените, в това не можеше да има съмнение. Все пак Мира разбра, че Джак не бе от мъжете, които го правят два пъти с една и съща жена, не беше от тези, които небрежно захвърлят женските емоции заради собствените си егоистични, сексуални желания. Фактът, че я бе последвал за прошка и дори сега коленичеше в краката й, го доказваше.
— Ти не си като Бен, Джак.
Той поклати глава.
— Не, не съм. Не съм достатъчно глупав, за да оставя жена като теб да ми се изплъзне между пръстите без борба. — Гласът му потрепери от емоциите. — По дяволите, Мира. Никога не съм очаквал това. Никога не съм очаквал да открия някоя като теб. Ти просто. се блъсна в мен, когато най-малко го очаквах.
Никой от тях не проговори дълго време.
Той си пое въздух.
— Обичам те, Мира.
Дъхът заседна в гърлото й и по бузата й се плъзна сълза. Не бе очаквала да чуе тези думи. Мира избърса сълзата.
— И, да, издъних се. Издъних се толкова жестоко. Бях толкова уплашен, че ще ме намразиш заради това кой съм и задето съм бил там — той направи пауза и преглътна с усилие, — когато майка ти умря, че го скрих от теб, макар да знаех, че ще те нарани, когато най-накрая разбереш.