Почуках на масивната врата. Прозорците бяха тъмни — по това време всички стари хора спяха, — но аз знаех, че тези двамата не са като другите. Освен това знаех, че именно защото къщата отвън изглежда пуста, значи вътре има някой. Духна вятър и потреперих от хлад. Най-после вратата се отвори. За момент не видях никого в мрака и дъхът ми спря. Два чифта очи се появиха в тъмното. Този път ме гледаха по-отвисоко.
— Влизай, момче — пошепна Джак.
Светулки блещукаха по дървото във всекидневната. Къпините и дивите цветя проблясваха като водорасли на морско дъно. Целият треперех и зъбите ми тракаха.
Виждах само сенките им на пейката пред мен.
— Седни — каза Мег. — Слушай внимателно. Ти пое огъня и той гори ярко. Още си само момче, но сега си като бременна жена. До края на живота ти ще те спохождат най-ужасни бедствия. Кожата ти ще настръхва нощем. Очите ти ще съзират най-различни неща в мрака. При теб ще идват всякакви зверове и ще те молят да ги яздиш. Никога няма да знаеш кое е истина и кое — измислица. Понякога ще умираш от глад, защото никой няма да иска да ти помогне. А дори и да успееш да направиш нещо добро, пак може да изгубиш дарбата си и след това напразно да я търсиш. Някои ще твърдят, че всъщност дарбата ти не е нищо особено. Пази се от тях. Други ще казват, че е много специална. Пази се и от тях. А трети…
Чу се драскане по вратата. Отначало помислих, че е някое животно. След това чух покашляне. Беше моята пралеля.
— Трети ще казват, че си прокълнат. И може би ще са прави. Защото ти наистина си се обрекъл на този огън. Пази го винаги.
— Слушайте, вие вътре. Аз съм Сибил Дансър. Познавате ме. Отваряйте.
— Застани в тъмното до стълбите, там няма да те види — каза Джак.
Направих, както ме посъветва. Един от двамата — не разбрах кой — отвори вратата. Светлинките по дървото угаснаха, а заедно с тях — и блещуканията на къпините и дивите цветя. Звездното сияние очерта силуета на леля Дансър с пластмасовата чанта за плетиво в правоъгълника на вратата.
— Момче — каза тя.
Спрях да дишам.
— И всички, които сте вътре.
Отговори й вятърът.
— Не съм закъсняла — продължи тя. — Проклинам ви и дано се провалите в пъкъла! Пристигате в нашите градове и ни заразявате с мисли, каквито нито един благопристоен човек не би искал да носи в главата си. Не става дума само за приказките, но и за описанията, как живеят хората и че не би трябвало да живеят по този начин! Дори дъхът ви е отровен! Чувате ли ме?
Тя пристъпи внимателно в празната стая, като на всяка крачка опипваше пода пред себе си.
— Карате ги да ни описват и другите да ни се смеят. Поставяте под въпрос начина ни на мислене. Осъждате всичко, с което се гордеем. Изваждате на показ грешките ни и ги преувеличавате неимоверно. Кой ви дава право да отвличате децата и да развращавате мозъчетата им?
Вятърът свистеше през цепнатините в стените. Огледах се да видя Джак или Мег, но наоколо имаше само сенки.
— Знам откъде пристигате, не забравяйте това! От пръстта! От кокалите на старите проклети индианци! От шаманските и езическите танци! Вие сте поклонници на порока и разврата! Чувала съм за вас от старите индианки в резервата. Те ви наричат Мраз и Пролет — знаците на променящите се сезони. Но сега аз ще ви дам други имена! Смърт и демони ви наричам аз, чувате ли ме?
Може би си мислите, че съм само една слаба жена, така ли? Но вие не знаете, че съм навсякъде! Аз съм тази, която смъква книгите от лавиците. Спомняте ли си? Това никак не ви хареса, защото ви попречих да наливате отрова в младите мозъци. Свалих ги от училищните лавици, извадих ги от списъците — и ги изгорих като мръсен боклук! Помните, нали? Това бях аз. Все още не съм мъртва! Къде си, момче?
— Омагьосайте я — прошепнах аз на въздуха. — Омагьосайте я. Накарайте я да се махне. Искам да живея тук с вас.
— Ти ли си, момче? Тръгвай със своята леля. Тръгвай, тръгвай веднага!
— Върви с нея — отвърна ми вятърът. — Изпрати децата си по този път след години. Но сега върви.
Измъкнах се през задния вход и заобиколих къщата. Нямаше никаква кола. Беше дошла пеша от фермата чак дотук. Прииска ми се да я оставя да крещи срещу напуканите греди в тази стара къща, но вместо това я извиках и зачаках.
Тя излезе навън. Плачеше. Беше разбрала всичко.
— Бедното ми грешно момче — каза тя.