През ноември един от доброволните сътрудници отвори офиса сутринта и намери саморъчно взривно устройство — една запалена свещ трябваше да вдигне във въздуха пет галона бензин. Свещта се бе разтопила на милиметри от тънката ивица барут, който трябваше да взриви бензина. През януари пък изсипаха в картотечните шкафове и разплискаха по стените няколко кофи пилешки вътрешности. Джон се принуди да наеме един як младеж, който нощно време спеше на походно легло в офиса със заредена ловджийска пушка до себе си. От този момент вече не му създаваха подобни притеснения. Но в офиса непрекъснато идваха възрастни мъже и жени и вземаха големи количества брошури, които след това биваха разхвърляни из фоайето или употребявани за по-непристойни нужди. Добре че хартията беше евтина.
Джон пусна секрета и закачи палтото си във вградения гардероб. Пъхна пистолета в едно чекмедже на бюрото и седна да разпечата писмото.
Беше най-краткото от всички досега:
Довечера, Джон Золд. Armaja das.
Голям късмет, помисли си той. Довечера нямаше да си е вкъщи: имаше среща. Ще остане при нея в Гремърси парк. Дали проклятието ще го настигне там? По време на представлението или в „Сарди“?
Разпечата други две писма, няколко сметки и на вратата се почука.
Отдолу не го бяха предупредили. Може би някой съсед. Момчето от съседната стая непрекъснато искаше нещо на заем. Спокойно. Почувства се малко неловко, но закачи пистолета на колана. Отново облече сакото.
Не видя нищо през шпионката. Неприятно. Извади пистолета и го прикри, а със свободната си ръка отключи секрета и открехна вратата. Отвън стоеше циганката. Беше прекалено ниска, за да я види през шпионката. Тя отстъпи крачка назад и каза:
— Джон Золд.
Той я изгледа продължително.
— Какво искаш, püridaia?
Знаеше само стотина ромски думи и една от тях беше „баба“. Как ли беше „вещица“?
— Нося ти един подарък.
Тя извади от чантата си смачкана тъмнозелена книжка с оръфани краища и му я подаде. Беше овехтял канадски паспорт на името на някой си Уйлям Белини. Но снимката от вътрешната страна на корицата беше неговата.
Вътре имаше и самолетен билет в плик. Джон не го извади. Затвори рязко паспорта и й го подаде. Старата дама не го взе.
— Поразително. Радвам се, че някой ме смята за толкова важен.
— Вземи го и заминавай завинаги, Джон Золд. Или ще трябва да направя другото нещо.
Той измъкна билета от паспорта.
— Ще го взема. Мога да възстановя сумата. С парите можеш да купиш много плакати и брошури.
Опита се да хвърли паспорта в чантата й, но не улучи.
— Какво е другото ти нещо?
Тя му метна обратно паспорта.
— Вземи го — опита се да произнесе властно тя, но гласът й трепна раздразнено и неуверено.
— Съжалявам, но не ми трябва. Какво е…?
— Другото нещо е смъртта ти, Джон Золд.
И тя бръкна в чантата си.
Джон измъкна пистолета и го насочи към челото й.
— Не, не съм съгласен.
Тя не му обърна никакво внимание, извади шепа бяла птича перушина и я хвърли на прага.
— Armaja das — каза и монотонно занарежда на ромски, пръскайки перушина на равни интервали.
Джон разпозна думите „joovi“ и „kari“, които означаваха „жена“ и „пенис“, и му се стори, че ако тя произнася фразите по-ясно, би могъл да разбере повече.
Върна пистолета обратно в кобура и изчака, докато тя свърши.
— Наистина ли мислиш…
— Armaja das — повтори тя и отново занарежда.
Една от думите означаваше „разруха“ или „зараза“, а за последната беше напълно сигурен: смърт. Meripen.
— Това са глупости и изобщо…
Но тя вече се отдалечаваше по коридора. Опита се да се изсмее зад гърба й, докато я наблюдаваше как подминава асансьора и продължава към стълбището зад ъгъла.
Можеше да извика охраната. Да не й позволи да се измъкне през задния вход. Сигурно беше влязла, без да я усетят. Мина му през ума, че тя може би разчита на нежеланието му да си създава главоболия с нея, и това малко го подразни. Запъти се към телефона, погледна часовника си и се върна на вратата. Събра перушината и я хвърли в кошчето за смет. Имаше точно толкова време, че да не закъснее. Бръснене, душ, обличане. Лимузина до гарата, влак до града и такси до апартамента й в Гранд сентръл.