— Точно това исках да обсъдим — викна в отговор той. — Открих формула, която действа като Магическото колело, но може да се управлява. Схващаш ли?
— Разбирам.
— Любителски казано, изсмуках магическата му енергия. И сега е на двеста двайсет и шест години. Мисля, че това ме прави победител. Но се питам дали да те оставя жив. Аран, разбираш ли какво мога да ти сторя?
Беше му съвсем ясно.
— Кажи ми все пак — как разбра?
— От колеги, разбира се, след като установих, че си мой враг. Предполагам, че си се съветвал със сума ти магьосници относно прозрачния нож в сърцето ти.
— С петнайсетина. Е?
— Върви си с мир. И не се връщай.
— Трябва да взема Магьосника.
— Той е мой враг.
— Но е мой съюзник. Няма да го оставя.
— Вземай го тогава.
Аран се наведе. Беше на четирийсет и осем години и горчилката от поражението бе помрачила въодушевлението, с което го зареди битката. Не че Магьосника тежеше повече от една похъркваща мумия. Проблемът бе как да свали трошливия старец от черупката на охлюва.
Уейвихил отпяваше монотонно!
Аран се изправи — тъкмо навреме, за да види финалния му жест: в същия момент заклинанието го връхлетя.
За миг помисли, че ножът се е материализирал в сърцето му. Но болката прониза цялото му тяло! Като милиони изопнати струни, които го разкъсват отвътре! Вратът му изпука, четирите му крака се изпружиха, черепът се сплеска, очите престанаха да различават цветовете, носът се източи, устните разкриха оголените зъби.
Промяната никога не бе настъпвала толкова светкавично и така абсолютно. Мрак забули съзнанието му. Вълкът се свлече несръчно от гигантската черупка и тупна на двора. Подскочи тромаво, олюля се на краката си със заплашително ръмжене и тръгна с твърда крачка към Уейвихил.
Уейвихил наблюдаваше изумен! Отново замърмори бързо заклинанието, докато Аран напредваше. Свърши, когато вълкът беше само на един скок разстояние.
Този път не се случи нищо. С изключение на това, че Аран скочи и Уейвихил се метна назад, но недостатъчно, за да му попречи да разкъса гърлото му.
Кошмарът започна едва сега. Всичко случило се до този момент приличаше на розови сънища.
Уейвихил би трябвало да е мъртвец. Разкъсаната му сънна артерия пулсираше бясно, гръклянът му клокочеше отвратително, но… Уейвихил извади меча и нападна.
Вълкът Аран се извъртя, издебна и щракна зъби… след което се отдръпна с вой, тъй като мечът на Уейвихил бе пробол сърцето му. Раната зарасна моментално. Това не учуди Аран. Той отскочи, завъртя се и щракна зъби; и отново бе прободен; пак се завъртя…
Нямаше край.
Кръвта на Уейвихил бе изтекла. Но той все още беше жив. А също и мечът му — или поне така изглеждаше. Аран нападаше само в безопасни моменти, но мечът го намираше всеки път. И при всяка атака отнасяше къс месо.
Трябваше да победи. Нямаше начин да не победи. Раните му зарастваха моментално. Той методично оголваше костите на магьосника.
Съзнанието му продължаваше да тъне в мрак. Ръководеше го животински инстинкт. Отново и отново поваляше Уейвихил на плочите, хлъзгави от изтеклата кръв. Четири крака вършат по-добра работа от два. Същият този инстинкт му подсказваше да попречи на противника да се измъкне. Той се опитваше да направи именно това. Някъде в замъка сигурно имаше скрита лечебна магия. Аран нямаше да му разреши да се добере до нея.
Беше направил нещо, което му пречеше да умре. Сигурно вече ужасно съжаляваше. Вълкът Аран го бе осакатил напълно, бе оглозгал глезените му, върху които не бе останало нито едно мускулно влакънце, което да ги движи. Уейвихил се биеше коленичил. Аран се приближи плътно, изтърпя удара на меча, за да се добере до магьосника…
Кошмар.
Продавачът на мир се бе заблуждавал. Щом търговецът Аран можеше до безкрайност да разкъсва живата плът на един агонизиращ мъж, за което получаваше всеки път рана в сърцето… щом Аран можеше да изтърпи такива мъчения, за да унищожи някого по някаква причина…
… то тогава нито свършекът на магиите, нито нещо друго би могло да убеди хората да се откажат от войната. И докато съществуват хора, те ще продължават да воюват — с мечове или камъни, с каквото им попадне.
Съзнанието му се проясни. Мечът! Изобретението на Уейвихил изсмукваше неговата мана и я преливаше в омагьосания меч.
Осъзна, че мечът води битката сам.
Уейвихил представляваше купчина кървави кокали. Дори да не беше мъртъв, той не можеше да се движи. Мечът сам се поклащаше в оглозганата му ръка, опитвайки се да държи Аран на разстояние.
Промъкна се покрай острието. Захапа ефеса и го дръпна от безформената ръка на магьосника. Ръката се опита да се съпротивлява и стисна здраво, но напразно.