— По десет, моля.
Плъзват пред мен купчинка от десет чипа.
— Залагайте — казва крупието.
— Поставете един на CREATEPDO, ако обичате — обръщам се към червенокосата и спирам да дишам.
Озъртам се наоколо си, но никой не е озадачен от изреченото от мен. Червенокосата взема чип от върха на купчинката и го поставя на 33.
Целият плуввам в пот. Пикочният ми мехур ще се пръсне. Трябва да стане. Трябва да разбера дали думата все още има сила. Искам, но не смея да си затворя очите. Трябва да видя всичко.
Топчето се върти срещу колелото, губи скорост, плъзва се към центъра, подскача насам-натам и тупва в един от жлебовете.
— Трийсет и три — отпява крупието.
Червенокосата пищи и пляска с ръце.
— Вие спечелихте! Още с първото залагане!
Вир-вода съм. Прилошава ми. Изричам дрезгаво:
— Вие сте моят късмет. Не мърдайте оттук.
Все пак би могло и да е късмет. Някакво съдбовно съвпадение. Казвам на червенокосата да постави всичко на CREATEPDO. Тя ме поглежда изумено.
— Всичко? Сигурен ли сте?
— Напълно.
Тя избутва купчинката върху 17. Завъртане.
— Седемнайсет — обявява крупието.
Сега вече мога да затворя очи. Успях. Думата притежава силата и аз притежавам думата. Единствената дума, която трябва да знаеш. Иска ми се да забия юмрук във въздуха и да изкрещя: „ДА!“, но се въздържам. Нали съм инвалид в края на краищата.
— О, Божичко! — шепти червенокосата. — Това е… това е!…
— Доста пари — казвам аз. — И половината са ваши.
Сините й очи сякаш ще пробият лупите.
— Какво? О, не! В никакъв случай!
— А аз в никакъв случай не бих спечелил без вашата помощ. Когато казах, че делим наполовина, това не бяха само думи.
Тя закрива уста с ръка. Прошепва едва чуто:
— О, благодаря ви. Не можете да си представите…
— Залагайте — казва крупието.
Трябва да укротя топката. Печалбите ми далеч надхвърлят лимита на масата. Забелязвам, че се е появил шефът на залата и е застанал до крупието. Не отделя поглед от мен и от огромната купчина чипове, струпани пред мен. Да спечелиш два последователни пъти на число! — и това се случва при рулетката, но не особено често.
— Поставете петстотин на шестнайсет — казвам на червенокосата.
Прави го, но излиза двайсет и две. Следващия път поръчвам петстотин на девет. Излиза дванайсет. Шефът на залата се оттегля.
— Не се притеснявайте — потупва ме окуражително по рамото червенокосата. — Все още сте много напред.
— Притеснен ли ви изглеждам? — питам я аз.
Казвам й да постави нови петстотин на CREATEPDO. Тя избутва чиповете на 19.
— Деветнайсет — виква крупието след минута.
Червенокосата отново изписква. Облягам се назад, докато крупието трупа пред мен печалбите ми.
Няма нужда да продължавам. Вече ми е ясно, че действа. Хрумва ми, че всъщност аз към Крайният победител. Ако искам, мога да разоря банката в „Цезар“. Мога да залагам лимита на число след число и да събирам през две — три минути печалба трийсет и пет към едно. Ще се натрупа тълпа. Игралният дом ще трябва да продължи да работи — фирмената чест ще ги принуди да продължат да плащат. Бих могъл да притежавам това място, дявол го взел!
Но Крайният победител не постъпва така.
Noblesse oblige.
Какво иска Крайният победител от едно казино? Все по-големи печалби.
Печалби… нищо не може да се сравни с тях. Това е екстазът, който протича по вените ми като електрически ток. Сексът не представлява нищо в сравнение с това усещане. Сякаш съм безтегловен, мога да се отлепя от стола и да полетя из залата.
Ставам.
— Къде отивате? — пита ме червенокосата, вперила в мен уголемените си от очилата очи.
— Вкъщи. Благодаря за помощта.
Обръщам се и търся с поглед вратата.
— Но вашите чипове…
Преценявам, че на масата има трийсетина хилядарки.
— Задръжте ги — казвам и аз.
За какво са му на Крайния победител чипове?
Следващия ден си седя в апартамента и чета сутрешния вестник. „Паркър Джен“ е скочил от две цяло и осемнайсет на пет и половина. Шейсет и един процента печалба за една нощ.
След една безсънна такава съм взел решение, че борсата е най-добрият начин да използвам думата. Мога да правя милионите си и най-много някой само да повдигне вежди. Никой освен данъчните служби не би обърнал внимание, но аз ще си плащам данъците до последното пени, и то с удоволствие.
Кой го е грижа за данъци, когато би могъл да разполага с повече пари, отколкото е в състояние да изхарчи в продължение на десет живота? Ще ми вземат половината и ще ме оставят да свързвам двата края с толкова, колкото да ми стигнат за пет живота. Ще се справя някак си.