— Добре — казвам. — Няма да използвам думата и все ще измислим нещо.
Никълби залита към дивана като пиян и се стоварва върху него. Имам чувството, че отново ще се разциври.
— Благодаря ти! Наистина ти благодаря. Спасяваш живота и на двама ни.
— Всичко е наред.
Така. Ще остана жив и ще бъда богат. Как да не полудееш от радост?
Следващите няколко седмици всичко върви великолепно. Разбира се, не го мъкна нито на надбягванията, нито в Атлантик. Когато го питам за борсова информация, винаги ми дава печеливш отговор. Печалбите ми скачат до небето. Гери си мисли, че съм гений. Скоро ще бъда финансово независим, нечувано богат… всичко, за което съм мечтал.
Но нещо не е наред. Не е същото, както когато използвах сам Отговора.
Истината е, че се чувствам като някоя метреса на Денис Никълби.
Ободрявам се, като си повтарям, че винаги мога да престана.
И наистина преставам. Ролята на меланхоличния милионер ми допада напълно…
Докато един ден чувам по радиото, че джакпотът за следващия тираж на шестцифреното лото е трийсет милиона долара.
Трийсет милиона долара — с изплащане по милион и половина годишно през следващите двайсет години. Това ще свърши работа. Ако спечеля, нямам повече нужда от Никълби. Отново ще разчитам само на себе си.
Единственият проблем е, че ще се наложи да използвам Отговора.
Знам, че мога да попитам Никълби за печелившите числа, но не става така. Необходимо ми е сам да го направя. Да изпитам същото онова вълнение, когато произнасям Отговора. Така джакпотът ще бъде моя печалба, а не негова.
Само веднъж… Ще използвам Отговора само този път, след което ще го изтрия от паметта си и никога вече няма дори да се сетя за него.
Намирам забутана сладкарничка в покрайнините на града. Зад щанда стои пъпчив младеж. Откъде ще разберат онези от Ордена, че съм използвал още веднъж Отговора в това забравено от Бога кътче?
Подавам му един долар.
— За лотарията, моля.
— Искате ли готова комбинация?
Не, няма да стане с произволни числа. Искам печелившите числа.
— Не. Сега ще ти ги кажа: CREATEPDO.
Не можете да си представите какво чувство изпитва човек, когато произнася тази дума… сякаш пришпорваш собствената си съдба.
Момчето натиска един клавиш и отново ме поглежда.
— Следващото?
— Какво следващо?
— Трябва да посочите шест числа. Дотук е само едно.
Стомахът ми се свива. По дяволите. Мислех, че в един Отговор ще се съдържат и шестте. Нещо ми нашепва да захвърля всичко и да побягна, но се заинатявам. Вече съм го използвал веднъж, така че мога да продължа до края.
Изричам CREATEPDO още пет пъти. Той ми подава бледорозовия фиш. Печелившите числа са 3, 4, 7, 17, 28, 30. Когато малките номерирани пингпонгови топки изскочат от сферата в понеделник вечерта, няма да съм зависим от Денис Никълби.
На връщане към колата едва не подскачам от възбуда. Очаква ме… велико време.
По пътя спирам да обядвам. Когато се прибирам, пускам телефонния секретар и чувам гласа на Никълби. Направо е истеричен:
„Тъпо копеле! Идиот! Не ти ли бяха достатъчни толкова пари, колкото не би могъл да похарчиш цял живот! Защо беше нужно отново да използваш Отговора! Да се продъниш в ада дано, Мултън! Вече идват за мен! След това ще дойдат и за теб! Целуни се отзад за сбогом, нещастнико!“
Не се колебая нито секунда. Дори дрехи не си вземам. Изтичвам през вратата, слизам с асансьора в гаража и се измъквам. Почвам да обикалям в кръг, без да знам къде да отида. Знам само, че изобщо не бива да спирам.
Честно казано, преследващият ме страх ме кара да се чувствам глупак. Цялата тази идиотска история за някакъв Орден и неминуема смърт е толкова нелепа… но пък същото е валидно и за тази дума, която дава точния отговор на всеки въпрос. А и истински обезумелият Денис Никълби знаеше, че съм използвал Отговора.
Вземам решение и се насочвам към центъра. Искам да бъда някъде, където има много хора. Промъквам се през съботното задръстване в тунела „Линкълн“ и се обаждам от телефона в колата. Трябва да отседна някъде. Не искам да е някой треторазреден хотел. Искам нещо с просторни светли фоайета и солидна охрана. В „Плаза“ имат място. Апартамент. Велико. Ще го взема.
Оставям колата на портиера, регистрирам се светкавично и само след минутки съм в двустайния апартамент със спуснати завеси и заключена врата със закачена верига.
Най-после си поемам дъх. Но не за дълго. Поръчвам си вечеря в стаята, но не мога да ям. Лягам си, но не мога да заспя. Не откъсвам поглед от телевизора. Очите ми почват да смъдят и докато за стотен път слушам примижал новините за Босна и Херцеговина, говорителят прекъсва за извънредно съобщение: милионерът, финансовото чудо Денис Никълби е мъртъв. Явно самоубийство; скочил от апартамента си на Пето авеню рано тази вечер. Започнато е щателно разследване. Допълнителните разкрития ще бъдат съобщавани своевременно.