Повдига ми се. Изтичвам в банята и се опитвам да повърна, но от стомаха ми не излиза нищо.
Приключиха с него! Точно както ми беше казал! Той вече е мъртъв и — о, Божичко! — аз съм следващият! Какво да направя?
Първо трябва да се успокоя. Да помисля. Правя го. Заставям се да седна. Контролирам дишането си. Анализирам ситуацията. Какви са предимствата ми? Имам много пари, портфейл, пълен с кредитни карти, и мога непрекъснато да сменям местопребиваването си. Да се превърна в беглец.
Разполагам с още нещо: с Отговора.
Скачам и започвам да крача възбудено. Отговорът! Мога да използвам самия Отговор за своя защита. Да! Ако трябва да се завра под земята, той ще ми посочи най-безопасното място.
Внезапно се въодушевявам. Очевидно намерих изход.
Навличам си дрехите и се втурвам надолу. Те вероятно познават колата ми, затова скачам в първото такси, което ми се изпречва.
— Закъде? — пита шофьорът със силен акцент. На задната седалка мирише така, сякаш някой току-що е повърнал обяда си. Поглеждам картата му за самоличност и прочитам някакво непроизносимо име.
— CREATEPDO — отговарям аз.
Той кимва, включва двигателя и потегляме.
Но къде отиваме всъщност? Чувствам се идиотски, защото трябва да го попитам. След няколко завоя разбирам, че очевидно се движим към източните квартали.
— Къде отиваме?
— „Ла Гуардия“. — Шофьорът ме поглежда свирепо през прозрачната преграда. — Нали това ми казахте?
— Да, да. Исках да видя дали правилно сте ме разбрали. „Ла Гуардия“…
Тази вечер излитам оттук. Обзема ме ново усещане: надежда. Но въпреки надеждата е доста особено да препускаш с висока скорост в неизвестна посока.
Влизаме в „Ла Гуардия“ от Голямата централна магистрала и шофьорът ме запитва:
— Коя линия?
— CREATEPDO — отговарям.
Той кимва и спира пред континенталните линии. Плащам му и забързвам към билетните гишета. Казвам на хубавичкото чернокожо девойче, че искам първа класа за следващия полет.
— Закъде, сър?
Уместен въпрос.
— CREATEPDO — отговарям аз.
Пръстите й играят по клавишите минута — две и накрая компютърът изплюва билета. Тя ми казва цената. Умирам от любопитство да разбера накъде ще отлетя, но е идиотско да я попитам. Подавам й моята „Америкън експрес“. Тя я обработва, подписвам, след което ми подава билета.
Шайен, Уайоминг. Не е дори в първата ми двайсетица, но щом Отговорът казва, че това е най-доброто за мен, отивам там. За съжаление полетът е чак след три часа.
Полетът е приятен, но изпитото на „Ла Гуардия“ и чашите мерло в самолета са ми в повече. Мотая се из почти безлюдната чакалня и се чудя какво да правя. И като си представя къде се намирам — Уайоминг, за Бога. Накъде да тръгна оттук?
Много просто: Отговорът.
Излизам на паркинга за такситата. Лъхва ме свеж въздух. Едно такси спира до тротоара. Хващам го.
— Закъде, сър?
Този поне е американец. Страхотно.
— CREATEPDO — отговарям.
— Готово — каза той.
Опитвам се да се съсредоточа върху пътя, но не съм особено любопитен. Всичко е наред. Отговорът знае къде да ме откара. Имам му доверие. Затварям очи и си почивам, докато усещам, че таксито спира.
Изправям се и се оглеждам. Някакъв складов район.
— Тук ли е? — питам аз.
— Казахте улица „Бароу“ 2316 — отвръща шофьорът. — Това е. — И ми посочва една сива врата от другата страна на улицата.
Плащам и излизам. Улица „Бароу“ 2316. Никога не съм я чувал. Наоколо няма жива душа, но какво друго бих могъл да очаквам от такова място в неделя сутрин?
Все пак почвам да се притеснявам. По дяволите, краката ми се треперят. Но не мога да вися на улицата цял ден. Досега Отговорът не ме е разочаровал. Трябва да му се доверя.
Поемам дълбоко въздух, приближавам до вратата и почуквам. Чакам. Никакъв отговор. Почуквам отново, този път по-силно. Най-после вратата се открехва на няколко сантиметра. Нечие око наднича през процепа.
— Да? — чувам плътен мъжки глас.
Не знам какво да отговоря. Досещам се, че това е косвен въпрос, и казвам:
— CREATEPDO.
Вратата се отваря малко по-широко.
— Как се казвате?
— Майкъл Мултън.
Вратата зейва и човекът зад нея се изправя в цял ръст. Облечен е в сив костюм на тънки райета, бяла риза и раирана вратовръзка. И е едър — ужасно едър.
— Господин Мултън! — избоботва той. — Очаквахме ви!