Огромната му ръка ме сграбчва за реверите и ме дръпва вътре. Преди да успея да извикам, вратата се тръшва зад гърба ми и ме повличат по мрачен коридор. Опитвам да се съпротивлявам, но зад мен се появява още един и стисва ръката ми. Вдигат ме във въздуха като чучело. Започвам да пищя.
— Няма нужда, господин Мултън — казва първият. — Никой няма да ви чуе.
Довличат ме в някакво огромно хале. Шумът от моите влачещи се по пода крака отеква в стените и в сводестия таван. Другият мъж също е облечен в сив костюм и е също толкова едър.
— Какво става, за Бога? — успявам да попитам най-после.
Не казват нищо. В помещението няма друго освен един стол и паянтова масичка, на която е поставен куфар. Тръсват ме на стола. Единият ме задържа да седя, докато другият отваря куфара. Изважда дебело въже и ме завързва за стола.
Зъбите ми започват да тракат. Искам да кажа нещо, но от устата ми не излиза звук. Искам да извикам, но съм прекалено уплашен.
Най-накрая ме омотават като мумия и излизат, оставят ме сам. Но съвсем за кратко. Новодошлият също е облечен в костюм, но е по-дребен и по-възрастен, слепоочията му са посивели, има загар и светлосини очи. Спира на няколко крачки от стола и се втренчва в мен. Прилича на правителствен чиновник или на телевизионен говорител.
— Господин Мултън — казва тихо той и бавно и печално поклаща глава. — Глупавият и алчен господин Мултън.
Успявам да проговоря. Гласът ми е пресипнал, сякаш цяла нощ съм крещял.
— Цялата работа е заради Отговора, нали?
— Естествено.
— Вижте, искам да обясня…
— Няма нужда от обяснения.
— Забравих, това е всичко. Забравих и го използвах. Повече няма да се случи.
— Да, знам — кимва той.
Фаталната интонация, с която произнася фразите, ще накара сърцето ми да се пръсне.
— Умолявам ви…
— Дадохме ви възможност, господин Мултън. Обикновено не го правим. Но понеже станахте притежател на Отговора не по своя вина, решихме, че ще е по-честно да ви позволим да се измъкнете. Много жалко. — Той леко се усмихна. — Все пак на финала показахте известни способности… принудихте ни да си играем на гоненица.
— Като използвах Отговора, за да се опитам да се измъкна ли? Как го накарахте да действа срещу мен?
— О, не. Отговорът никога не става противник. Просто не го използвахте както трябва.
— Не разбирам.
А и не ме интересува, но не искам да спира да говори.
— Отговорът ви отведе в район, където нямаме бойни групи. Но той не е в състояние да ви спаси от преследване. Проследихме ви до „Ла Гуардия“, забелязахме самолета, на който се качихте, и изпратихме наш представител от Денвър да ви чака с такси.
— Но когато той попита къде да ме откара, аз използвах Отговора.
— Така е. Но каквото и да бяхте му казали, той щеше да ви докара на улица „Бароу“ 2316. Трябваше да използвате Отговора, преди да се качите в таксито. Ако бяхте попитали кое такси да вземете, положително щяхте да бъдете насочен към друго и още щяхте да сте на свобода. Но това само би забавило неминуемото. В края на краищата пак щяхте да стигнете до същото това място.
— И какво ще правите с мен?
Отново се втренчва в мен и го казва така, сякаш си поръчва закуска:
— Ще ви убия.
Не издържам и започвам да скимтя.
— Господин Мултън! Малко достойнство!
— О, моля ви! Умолявам ви! Обещавам…
— Вече сме наясно колко струват обещанията ви.
— Вижте какво… аз не съм лош човек… Никога не съм сторил нищо лошо на никого!
— Господин Никълби вероятно не споделя вашето мнение. Но не се страхувайте, господин Мултън. Ние не сме жестоки. Нямаме желание да ви причиним болка. Не това е целта ни. Просто трябва да ви отстраним.
— Хората ще разберат! Ще усетят отсъствието ми!
Той отново поклаща печално глава.
— Никой няма да разбере. А и само борсовият ви посредник ще усети отсъствието ви. Отстранявали сме финансови магнати, крале, дори президенти, на които сме предоставяли Отговора, а те са се отклонявали от правия път.
— Президенти ли? Искате да кажете?…
— Няма значение, господин Мултън. Как желаете да умрете? Изборът е ваш.
„Как желаете да умрете?“ Как, по дяволите, се отговаря на подобен въпрос? Внезапно се сещам — с Отговора.
— CREATEPDO — казвам аз.
— Отличен избор — кимва той.
За първи път, откакто използвам Отговора, не искам да знам какво е чул другият. Изхлипвам. Затварям очи…
… и чакам.
Урсула Ле Гуин
Думата за освобождаване
Къде се намираше? Подът беше твърд и хлъзгав, въздухът — черен и спарен, и това беше всичко. Освен главоболието. Проснат върху лепкавия под, Фестин изстена и рече: