— Жезъл!
Магическият елшов жезъл не се появи в ръката му и той разбра, че се намира в смъртна опасност. Седна на пода и тъй като не можеше да разсее мрака с жезъла, щракна с пръсти, между които изскочи искра, и произнесе някаква Дума. От искрата излезе хилаво синкаво огънче и се заизвива несигурно с едва чуто пращене из въздуха.
— Нагоре — каза Фестин.
Огнената топчица се заиздига треперливо, докато най-после освети един сводест капак толкова нависоко, че огнената проекция на Фестин за миг зърна лицето му на десетина метра под себе си като бледа точица в мрака. Нищо не проблясваше по влажните стени, те бяха изтъкани от магията на нощта. Върна се в себе си и произнесе:
— Махни се!
Кълбото угасна, Фестин седна в тъмното и изпука с кокалчета.
Сигурно е бил омагьосан изневиделица в гръб, защото последният му спомен бе, че се разхожда вечер из своята гора и разговаря с дърветата. Напоследък в тези самотни години на средната възраст му тежеше усещането за непотребност, за неосъщественост; необходимостта да научи уроците на търпението го накара да се оттегли от местата, населени с хора, и да се отдаде на разговори с дърветата и най-вече с дъбовете, кестените и сивите елши, чиито корени се къпят в подпочвените води.
От шест месеца не бе общувал с човешко същество. Занимаваше го само най-важното и не бе изрекъл нито едно заклинание, което да създаде грижи някому. На кого му е трябвало да го омагьоса и да го затвори в този вонящ кладенец?
— Кой? — отправи той въпроса си към издигащите се около него стени.
Порите на камъните и спорите на плесените процедиха плътна черна капка, която се стече бавно и изписа името „Воул“.
Обля го студена пот.
За Воул Жестокия чу за първи път преди много време. Говореше се, че е повече от магьосник и по-малко от човек. Кръстосвал островите от Външната сфера, превръщал в руини творенията на древните, поробвал мъжете, изсичал горите и съсипвал полетата, а всеки вълшебник или маг, който дръзвал да се изправи срещу него, бил захвърлян в подземна гробница. Всеки беглец от опустошените острови разказваше едно и също: пристигал вечер, яхнал черен вятър над морето. Робите му го следвали на кораби; тях бяха ги виждали. Но никой никога не бе зървал Воул… Много зли хора и същества обитаваха Островите и младият вълшебник Фестин, отдаден на заниманията си, изобщо не даваше ухо на приказките за Воул Жестокия. „Аз мога да защитя своя остров“ — бе си помислил той, уверен в своята сила, все още несрещнала сериозни изпитания, и се бе завърнал при своите дъбове и елши, с чиито листа си играеше вятърът, за да се слее с ритмичния растеж на всеки ствол, на всеки клон и всяка вейка, за да изпълни очите си със слънчевите отблясъци по листата им и да усети вкуса на подземните води, които милваха корените им. Къде ли са сега дърветата, старите му приятели? Дали Воул бе унищожил гората?
Най-после съвсем буден, Фестин се вдигна на крака, направи два широки маха с вдървените си ръце и изрече високо Името, което можеше да строши всяка ключалка и да изкърти всяка врата, създадена от човешка ръка. Но тези стени бяха просмукани от нощен мрак и от името на своя създател и нито се вслушаха, нито чуха. Ехото се върна с такава мощ, че Фестин падна на колене и запуши ушите си с ръце, докато звуците постепенно утихнаха в сводовете над него. Все още разтърсван от тътена, той остана замислен на пода.
Имаха право: Воул беше силен. В собствените му владения и в тази издигната със заклинания тъмница магьосническата му мощ можеше да устои на всяка пряка атака, а и отсъствието на жезъла лишаваше Фестин от половината му сила. Но дори Воул не бе в състояние да го лиши от способността му за Проектиране и Превращение. Така че Фестин потърка главата си, която сега го болеше двойно по-силно, и се преобрази. Тялото му бавно се изгуби в облак фина мъгла.
Мъглата се издигна едва-едва над пода, запълзя по хлъзгавите стени, докато накрая откри цепнатинка с широчината на косъм. Капчица по капчица се процеди през нея. Почти се бе измъкнала, когато зноен като пещ мощен вятър се нахвърли отгоре й и я разби на капки, които се опита да пресуши. Мъглата бързо се просмука обратно през цепнатината, изви се в спирала към пода и отново прие облика на Фестин, който остана да лежи задъхан на земята. Превращението е истинско премеждие за саможиви магьосници като Фестин, а когато към него се прибави шокът да застанеш лице в лице с материализирания образ на смъртта, преживяването е наистина ужасяващо. Продължи да лежи почти без да диша. Ядоса се на себе си. В края на краищата хрумването му да се измъкне под формата на мъгла беше доста наивно. Всеки глупак знае този номер. Воул просто бе оставил горещия вятър да чака отвън, Фестин се преобрази в малък черен прилеп, подхвръкна към тавана, превърна се в тънка, безцветна струйка въздух и се промъкна през цепнатината.