Този път успя и сега се носеше лекичко към прозореца на залата, в която се бе озовал, но внезапно усещане за опасност го накара да се свие и да приеме първата малка кохерентна форма, която му дойде на ум — златен пръстен. И слава Богу. Мразовитият ураган, който би го превърнал в бучица лед, едва охлади пръстенчето. Щом вихърът отмина, Фестин остана да лежи на мраморния под и да мисли в каква форма би могъл най-бързо да се измъкне през прозореца.
След малко се търкулна, но беше твърде късно. Огромен трол с безизразно лице застрашително закрачи по пода, спря, грабна търкалящия се пръстен и го вдигна в грамадната си, бяла като варовик длан. Направи няколко крачки към един капак в пода, вдигна го за желязната ръкохватка, промърмори някакво заклинание и хвърли в мрака Фестин, който прелетя десетина метра и издрънча върху каменния под.
Възвърна истинския си образ и обезсърчен разтърка натъртения си лакът. Стига се е трансформирал на празен стомах. Горчиво съжали за жезъла, с който би могъл да си поръча какъвто му се ще обяд. Макар да можеше да променя собствения си облик и да използва силата на различни заклинания и енергии, без него не бе в състояние да превръща или да си набавя никакви материални обекти — нито мълния, нито дори агнешко котлетче.
— Търпение — каза си Фестин и когато дишането му най-после се нормализира, той се разтвори в неуловимото ухание на агнешка пържола. И за пореден път се плъзна през цепнатината. Дебнещият трол подуши въздуха подозрително, но Фестин вече бе приел образа на сокол, който размаха криле към прозореца. Тролът се втурна след него, но бе изостанал с няколко метра и измуча с мощен безизразен глас:
— Сокола, дръжте сокола!
Пикира над омагьосания замък към своята гора, която тъмнееше на запад, и заслепен от лъчите на слънцето и от техните отблясъци върху морската шир, се понесе с вятъра като стрела. Но го застигна една по-бърза стрела. Той извика и започна да пада. Слънце, море и кули се завъртяха около него и изчезнаха.
Отново се събуди върху влажния под на тъмницата с подгизнали от собствената му кръв ръце, коса и устни.
Стрелата бе улучила крилото на сокола — рамото на човека. Без да помръдне, смотолеви нещо, за да затвори раната. Вече можеше да се поизправи и да си припомни някое по-дълго и сериозно изцелително заклинание. Но беше загубил доста кръв, а заедно с нея — и много от силата си. Дори заклинанието не успя да прогони студа, който го пронизваше до мозъка на костите. И искрицата, която щракна с пръсти, за да освети просмукания от изпарения въздух, не разсея загнездилия се в очите му мрак: докато летеше, бе видял, че същата тъмна пелена бе надвиснала над горите и градчетата, разпръснати из неговата земя.
Само той можеше да избави тази земя.
Вече беше безполезно да се опитва да бяга. Беше твърде слаб и изтощен. Предовери се на силата си и я пропиля напразно. Какъвто и образ да приемеше, щеше да е израз на безсилието му и щеше отново да го вкара в клопката.
Зъзнеше от студ, свит на кълбо, докато огънчето разпръскваше дъха на метан — блатния газ. Миризмата му припомни тресавищата, които се простираха от гората чак до морето, неговите любими тресавища, където не стъпваше човешки крак, над които през есента бавно и величествено прелитаха жеравите, между чиито езерца и тръстикови островчета към морето се спускаха пенливи поточета. О, да беше риба в някое от тях; или да се спотайва в кристалните води на някой извор покрай елшовите корени в сенчестите подмоли на дърветата в своята гора…
Това беше истинско вълшебство, Фестин никога не бе опитвал да го използва, за разлика от всеки друг, който се намира в изгнание или в опасност и бленува за земята и водите на родния дом, зад чийто праг е масата, на която се е хранил, а пред прозорците на спалнята му, където е почивал, се полюшват клоните на дърветата. Вълшебството да се завърнеш у дома, осъществимо само в мечтите. Но не и за великите магове. И Фестин принуди студа да изпълзи от вкочанените му кости и да се разпръсне по всеки нерв и всяка жила на тялото му, изправи се между черните стени, събра цялата си воля, докато тя най-после заблестя като свещ в мрачините на плътта му, и започна да осъществява това велико и безмълвно вълшебство.
Стените изчезнаха. Наоколо му бе земя; скалите и жилите бяха нейните кости, подземната вода — кръвта й, а корените на растенията — нервите й. Той запълзя като сляп червей на запад, а пред него и зад него се простираше само мрак. Внезапно по гърба и по корема му се разля прохладата на свежа, ласкава и опияняваща милувка. Усети нежна водна струя; очите му без клепки съзряха дълбоко кафяво езеро сред корените на една елша, величествени като колони. Сребристото му телце се стрелна към сенчестия подмол. Беше свободен. Беше си у дома.