Роджър Зелазни
Последният защитник на Камелот
Написах този разказ за „Сатърдей ивнинг поуст“ и те ме помолиха да го съкратя на 4500 думи. Той е дълъг 9000 думи. Пробвах да задраскам всяка втора дума, обаче започна да звучи много смешно, тъй че го оставих така.
Тримата хулигани, които го спряха през онази октомврийска нощ в Сан Франциско, не очакваха кой знае каква съпротива от стареца, въпреки че той беше доста едър. Беше добре облечен, а това беше важното.
Първият се приближи до него с протегната ръка. Другите двама се мотаеха на няколко крачки след него.
— Просто ми дай портфейла и часовника си — подкани го хулиганът. — Ще си спестиш маса неприятности.
Старецът стисна бастуна си. Изпъчи рамене. Извърна глава и тръсна невероятно бялата си, гъста коса.
— Защо не дойдеш да си ги вземеш?
Хулиганът понечи да пристъпи напред, но там си и остана. Бастунът замахна толкова бързо, че беше почти невидим. Тресна го по лявото слепоочие и онзи се строполи.
Без да се бави, старецът сграбчи с лявата си ръка бастуна по средата, метна се напред и го заби в корема на следващия. Мъжът се сви, старецът замахна нагоре и заби върха на бастуна в меката плът под челюстта му, точно зад брадичката. Мъжът се просна на земята. Старецът го тресна по тила с бастуна си.
Третият вече се беше вкопчил в рамото му. Старецът пусна бастуна, сграбчи хулигана с лявата си ръка за ризата, а с дясната — за колана, вдигна го във въздуха и той увисна на цяла ръка разстояние над главата му. После го тресна в стената отдясно и го пусна.
Пооправи си дрехите, прокара ръка през косата си и вдигна бастуна. Изгледа трите проснати тела, сви рамене и си продължи по пътя.
Някъде отляво се носеше шум на преминаващи коли. На следващия ъгъл зави вдясно. Луната изгря над високите покриви. Във въздуха се долавяше мирисът на океана. Беше валяло и тротоарът все още блестеше на светлината на уличните лампи. Старецът вървеше бавно; от време на време се спираше пред угасналите витрини и ги разглеждаше.
След може би около десетина минути той излезе на една странична уличка, много по-оживена от всички, които беше прекосил досега. На ъгъла имаше дрогерия, все още отворена, две-три къщи по-нагоре — кръчма, а няколко витрини светеха ярко. В края й се разхождаха няколко души. Премина момче с колело. Старецът зави по уличката. Белезникавите му очи внимателно оглеждаха всичко.
Някъде по средата на пресечката се натъкна на мръсна витрина, на която беше изписано „Гледачка“. Под надписа беше изрисувана ръка и няколко разпръснати карти за игра. Надникна през отворената врата. Една жена в пъстри дрехи, с привързани със зелена кърпа коси пушеше в дъното на стаята. Щом очите им се срещнаха, тя се усмихна и го помами с показалец. Той й върна усмивката и извърна глава, ала…
Погледна я отново. Какво беше това? Погледна и часовника си.
Обърна се, влезе в дюкяна и застана пред нея. Тя стана. Беше дребничка, едва надхвърляше метър и половина.
— Очите ти — забеляза той — са зелени. Повечето циганки, които познавам, са с тъмни очи.
Тя сви рамене.
— В живота каквото са ти дали, с това караш. Проблеми ли имаш?
— Почакай малко и все ще се сетя за някой проблем — отговори той. — Влязох тук само защото ми заприлича на някого и се притесних… Не мога да се сетя на кого.
— Ела да влезем отзад и да седнем — покани го тя. — Ще си поприказваме.
Той кимна и я последва в малката задна стаичка. Опърпан източен килим беше постлан на пода. Седнаха до една малка масичка. По стените висяха картини със зодии и избелели, полурелигиозни психоделични плакати. На една поставка в отсрещния ъгъл, до ваза с рязани цветя, се мъдреше кристална топка. На канапето отдясно дремеше черна котка с дълъг косъм, а зад него имаше врата — леко открехната. Единственото осветление идваше от евтината настолна лампа на масичката пред него и от една свещичка, бодната в пластмасов свещник на покритата с шал масичка за кафе.