Тя млъкна. Пусна ръката му.
— Разкажи ми…
— Чакането ли? — попита той. — Какво чакаш?
— Покоя — отговори тя. — Още съм жива, след всичките тези години — крепя се със силата на моето изкуство. Но ти… Ти как успя?
— Аз… — той отново отпи от чая си.
Огледа се из стаята.
— Не знам откъде да започна… Оцелях след последните битки, видях как кралството се разпада и нищо не можех да направя… и най-накрая напуснах Англия. Скитах, служих в много кралски дворове, а по-късно — и под много имена, защото забелязах, че не остарявам… или остарявам много, много бавно. Бях в Индия, в Китай — бих се в Кръстоносните походи. Навсякъде съм бил. Говорих с магьосници и мистици — повечето бяха шарлатани, неколцина притежаваха силата, ала далеч по-слаба от тази на Мерлин… и онова, в което сам аз бях убеден, един от тях го потвърди — и той беше шарлатанин повече от наполовина и все пак… — Той млъкна и допи чая си. — Сигурна ли си, че искаш да чуеш всичко това?
— Искам. Но нека първо да налея още чай.
Тя се върна с чая, запали цигара и се облегна назад.
— Давай.
— Реших, че е заради… заради моя грях. С… с кралицата.
— Не разбирам.
— Предадох своя господар, който ми беше и приятел — сторих му онова, което би му причинило най-голяма болка.
Любовта ми беше по-силна и от вярност, и от приятелство — и е такава дори и днес, дори и в този миг. Не мога да се покая — затова не мога и да получа прошка. Живяхме в странни и вълшебни времена. Живяхме в земя, предопределена да се превърне в мит. В онези времена магии кръстосваха кралството — сили, отдавна напуснали земята. Как и защо — не зная. Но и ти знаеш, че това е вярно. А аз по някакъв начин принадлежа на всичко това, което вече го няма, и законите, които управляват съществуването ми, не са обикновените закони на естествения свят. Вярвам, че не мога да умра, че моята участ, моето наказание е да скитам по света, докато завърша Мисията. Вярвам, че ще намеря покой в деня, в който намеря Свещения Граал. Джузепе Балзамо, преди да стане известен като Калиостро, някак си успя да го прозре и ми го каза — тъкмо както си го мислех, макар и думица да не бях обелил пред него. И така, пътувам по света и търся. Вече не като рицар или войник, а като оценител. Бил съм почти във всички музеи на Земята, разгледал съм всички големи частни колекции. Досега не съм го намерил.
— Малко си поостарял за битки…
Той изсумтя.
— Никога не съм губил битка! — отсече той. — Цели десет века не съм изгубил двубой! Вярно, поостарял съм, ала винаги когато ме заплашат, цялата ми сила се връща! Но където и да съм търсил, където и да съм се бил — това никога не ме е отвело до онова, което търся. Като че ли не мога да получа никога прошка и съм осъден да скитам като Вечния евреин, докато свят светува.
Тя сведе глава.
— … та казваш, утре няма да го намеря?
— Никога няма да го намериш — прошепна тя.
— На дланта ми ли го пишеше?
Тя поклати глава.
— Историята ти е завладяваща, а теорията — новаторска — каза тя, — само че Калиостро си беше абсолютен шарлатанин. Нещо сигурно е издало мислите ти и той хитро ги е налучкал. Само че не е бил прав. Казвам ти, че никога няма да го намериш — не защото си недостоен или неопростен. Не, не, не е вярно. По-верен рицар от тебе никога не е дишал под това небе. Не знаеш ли, че Артур ти прости? Бракът му беше брак по уговорка. Както знаеш, подобни бракове тогава си бяха в реда на нещата. Ти й даде нещо, което той не можеше да й даде. Просто нежност. Той го разбра. Единствената прошка, от която се нуждаеш, е онази, която си сдържал през всичките тези години — твоята собствена. Не, не те е стигнала зла орис. Собствените ти чувства са те подтикнали да поемеш невъзможна мисия — нещо, равносилно на пълно неопрощение. Но през всичките тези дълги векове ти си вървял и страдал по погрешен път.
Щом вдигна поглед, тя забеляза, че очите му бяха твърди като лед, като диаманти. Но тя издържа на погледа му и продължи:
— Няма, нямаше и сигурно никога не е имало Свещен Граал.
— Виждал съм го — отговори той. — Онзи ден, в залата с Кръглата маса. Всички го видяхме.
— Мислехте си, че го виждате — поправи го тя. — Много ми е неприятно, че трябва да разпръсна една илюзия, устояла досега на всички изпитания на времето, но се боя, че се налага. Както си спомняш, тогава в кралството цареше смут. Рицарите ставаха все по-неспокойни и се отдръпваха. Година, даже половин година — и всичко щеше да рухне, всичко, което Артур толкова упорито се беше мъчил да изгради. Той знаеше, че колкото по-дълго съществува Камелот, толкова по-дълго ще се носи славата му, толкова по-силни ще станат идеалите му. И взе решение — чисто политическо. Трябваше да се намери нещо, което да обедини всички. Той повика Мерлин — старият магьосник вече беше кажи-речи луд, но все пак умът му се оказа достатъчно остър, за да прозре какво е нужно и да го осъществи. И така, роди се Мисията. Силите на Мерлин създадоха илюзията, която видяхте през онзи ден. Да, беше лъжа. Обаче величествена лъжа. Години наред тя успяваше да ви свързва в братство в името на справедливостта и любовта. Навлезе в литературата, стана част от благородничеството и от най-нисшата култура. Оправда целта си. Но… Граала никога не го е имало. Преследвал си призрак. Съжалявам, Ланселот, но няма абсолютно никаква причина да те лъжа. Когато видя магия, аз я познавам. Тогава видях. Така стана тогава.