За миг я докосна скитащ лунен лъч и тя проблесна в жълто, гладка като метал под влагата.
Той спря. Сякаш беше съзрял рицар в броня, тръгнал по пътя си. Откога ли не беше виждал подобна гледка? Разтърси глава и се вторачи нататък.
Фигурата също беше спряла. Издигна десница за поздрав, после се извърна и започна да се отдалечава. Той се поколеба само миг, след това я последва.
Фигурата зави наляво и пое по една опасна пътека — скалиста и хлъзгава, — която леко се спускаше надолу. Беше започнал да се подпира на бастуна си, докато следваше уверената й крачка. Успя да я настигне — чуваше ясно стърженето на бронята.
После фигурата изчезна — погълна я още по-плътен мрак.
Той се приближи до мястото, на което я видя за последно. Беше застанал в подножието на огромна скална маса. Протегна бастуна си и чукна по нея.
Продължи да почуква ту тук, ту там и накрая бастунът му потъна навътре. Последва го.
Там имаше отвор — процеп. Наложи се да се обърне странично, за да мине през него, но щом се промъкна, светлината, която беше видял, грейна пред него в целия си блясък за няколко секунди. След това пак изчезна.
Коридорът зави, разшири се, завиваше назад, спускаше се надолу. На няколко пъти той спира и се ослушва, ала не чуваше други звуци освен собственото си дишане.
Измъкна кърпичка и внимателно избърса челото и ръцете си. Изтръска капките от палтото си, смъкна яката си. Обърса калта и шумата от ботушите си. Оправи дрехите си. После тръгна напред, заобиколи последния ъгъл и влезе в помещение, осветено от малка маслена лампа, която висеше, окачена на три тънки верижки, губещи се някъде високо в мрака. Жълтият рицар стоеше неподвижно до стената в дъното. Върху тъкана рогозка на каменно ложе точно под лампата лежеше старец в опърпани одежди. Сенките затулваха лицето му, покрито с дълга брада.
Той се приближи до стареца. И видя, че прастарите му тъмни очи са отворени.
— Мерлин…? — прошепна той.
Разнесе се тихо съскане, приглушен грак. Щом разбра откъде идва, той се наведе по-близо.
— Еликсир… в глината… на полицата… там отзад — разнесе се хрипливият шепот.
Обърна се, потърси полицата и съда.
— Ти знаеш ли къде е? — попита той жълтата фигура.
Тя нито помръдна, нито отговори — стоеше като на изложба. Извърна поглед и продължи да се озърта. След малко я забеляза. Беше по-скоро ниша, отколкото полица, сливаше се със стената, закрита от сянка. Прокара пръсти по ръба на съда, вдигна го внимателно. Вътре се разплиска някаква течност. Когато отново пристъпи на светло, избърса уста с ръкава си. Вятърът свиреше в процепа. Стори му се, че усеща лекото трептене на гръмотевица.
Той приплъзна ръка под раменете на древния старец и го повдигна. Погледът на Мерлин все още беше празен. Навлажни устните му с течността. Старецът се облиза и след няколко мига отвори уста. Вля вътре една глътка, после — още една, още една…
Мерлин му махна да го положи обратно върху камъка. Хвърли поглед към жълтата броня, ала тя не беше и помръднала. Погледна отново магьосника и забеляза, че очите му се бяха изпълнили с нова светлина. Разглеждаше го с едва забележима усмивка.
— По-добре ли си?
Мерлин кимна. Измина минута. Бузите му леко порозовяха. Той се подпря на лакти и пое съдинката. Вдигна я към устните си и отпи голяма глътка.
След това остана така няколко минути. Кльощавата му ръка, восъчно бледа на светлината на лампата, потъмня и се позакръгли. Раменете му се поизправиха. Остави паничката на леглото до себе си и се протегна. Първия път ставите му изскърцаха, но втория — не. Преметна нозе през ръба на леглото и бавно се изправи на крака. Беше с цяла глава по-нисък от Ланселот.
— Свърши — рече той, загледан в сенките. — Разбира се, много неща са се случили…
— Много неща се случиха — съгласи се Ланселот.
— Ти си преживял всичко това. Кажи ми — светът по-добър ли е от едно време или по-лош?
— В някои отношения е по-добър, в други — по-лош. Просто е различен.
— Кое му е по-доброто?
— Има много начини да си улесниш живота, а цялостният сбор на човешкото знание е нараснал неимоверно.
— А кое е по-лошото?
— На света живеят много повече хора. И вследствие на това съществуват много повече хора, страдащи от бедност, болести и невежество. Самият свят претърпя големи поражения — от замърсяването и от безкрайно много други покушения върху целостта на природата.
— Войни?
— Винаги някой се бие с някого някъде.
— Те имат нужда от помощ!
— Може би да. Може би не.
Мерлин се обърна и го погледна в очите.
— Какво искаш да кажеш?
— Хората не са се променили. Също толкова разумни и неразумни са, както и едно време. Също толкова морални и неморални са, също толкова почитат закона и не го почитат, както е било открай време. Натрупани са много нови знания, появиха се много нови страни, ала не вярвам човешката природа да се е изменила значително, докато си спал. И каквото и да правиш, това няма да се промени. Може би е по силите ти да промениш тази или онази черта на епохата, но всъщност струва ли си да се месиш? Всичко е толкова взаимосвързано, че дори и ти не би могъл да предскажеш всички последици от действията си, каквото и да предприемеш. Може да причиниш повече зло, отколкото добро, и каквото и да правиш, човешката природа ще си остане все същата.