— Не мога да те позная, Ланс! Едно време не си падаше много по философстването!
— Доста време имах да мисля.
— Аз пък имах доста време да сънувам. Войната е твоят занаят, Ланс. Не го зарязвай.
— Зарязах го още много, много отдавна.
— И сега какъв си?
— Оценител.
Мерлин се извърна и глътна още една глътка. Когато се обърна, сякаш пръскаше яростна енергия.
— Ами клетвата ти?! Да поправяш несправедливостите, да наказваш злосторниците…
— Колкото повече живеех, толкова по-трудно ми беше да различавам кое е несправедливо и кой е злосторник. Направи така, че пак всичко да ми бъде ясно — и може отново да се захвана със стария занаят.
— Галахад никога не би ми говорил така.
— Галахад беше млад, наивен, доверчив. Не ми приказвай за сина ми.
— Ланселот! Ланселот! — магьосникът положи ръка върху рамото му. — Защо така се гневиш на стария си приятел, който нищо не е правил цели хиляда години?
— Исках веднага да се изясним. Боях се, че можеш да предприемеш нещо необратимо, което би нарушило фатално световното равновесие на силите. Искам да знаеш, че аз няма да участвам.
— Признай си, че не знаеш какво бих могъл да направя. Какво мога да направя.
— Охотно си признавам. И тъкмо затова ме е страх от тебе. Какво си намислил да правиш?
— На първо време — нищо. Искам просто да се поогледам, да видя сам някои от тези промени, за които ми говориш. После ще реша кои са несправедливостите, които трябва да се поправят, кой заслужава наказание и кои да избера за мои рицари. Ще ти покажа всичко това и тогава можеш пак да хванеш стария занаят, както го каза.
Ланселот въздъхна.
— Бремето на доказателствата се носи от моралиста. Твоята преценка вече не важи за мене.
— Боже мили! — възкликна другият. — Колко тъжно — да чакам толкова време тази среща и да открия, че си изгубил вяра в мене! Силите ми вече започват да се възвръщат, Ланс. Не усещаш ли магията във въздуха?
— Усещам нещо, което отдавна не съм усещал.
— Вековният сън всъщност се оказа доста полезен — помогна ми да се възстановя, да заякна. Само малко време трябва да мине, Ланс, и ще съм по-силен от всякога. И ти се съмняваш, че ще съм способен да върна времето обратно?
— Съмнявам се, че би могъл да го извършиш така, че на всекиго да е от полза. Виж, Мерлин, съжалявам. И на мене не ми харесва, че се стигна дотук. Но аз живях твърде дълго — твърде много съм видял, разбрал съм твърде много неща за този свят, за да се доверявам — що се отнася до неговото спасение — на мнението на един-единствен човек. Остави света на мира. Ти си тайнствена, почитана легенда. Не знам какво си всъщност. Но недей да си упражняваш силите в кръстоносни походи. Опитай нещо друго този път. Стани лекар и воювай с болката. Хвани се да рисуваш. Стани професор по история, антиквар… По дяволите, вземи, та стани един критик на обществото и посочвай на хората злините, които виждаш, за да се поправят!
— Наистина ли смяташ, че бих се задоволил с такова нещо?
— Хората намират удовлетворение в много неща. Зависи от човека, не от нещата. Просто ти казвам, че би трябвало да не използваш силите си, за да се опитваш да предизвикваш някакви обществени промени, както някога го правехме — чрез насилие.
— Каквито и промени да са настанали, най-голямата ирония е в това, че са те превърнали в пацифист.
— Грешиш.
— Признай си го! Най-накрая си стигнал дотам, че вече се страхуваш от дрънкането на оръжия! Оценител! Що за рицар си ти?!
— Такъв, който смята, че нито сега му е времето, нито тук му е мястото, Мерлин.
Магьосникът сви рамене и се извърна.
— Карай да върви тогава. Добре че си решил веднага да ми кажеш всичко това. Все пак ти благодаря. Чакай малко.
Мерлин отиде към дъното на пещерата и след малко се върна, облечен в нови дрехи. Ефектът беше поразителен. Изглеждаше много по-спретнат и чист. Косата и брадата му вече бяха по-скоро сиви, отколкото бели. Пристъпваше сигурно и уверено. В десницата си държеше жезъл, но не се облягаше на него.