Ланселот плю, поизправи рамене и го изгледа ядно.
— И ти мислиш, че ме е страх от някаква си куха броня, чиито конци дърпа някакъв си дяволски вещер? Дори и сега, Мерлин, без помощта на твоите магии бих го разнесъл на парчета!
Магьосникът се разсмя.
— Добре, че поне си спомняш как се хвали един рицар, когато вече не притежаваш нищо рицарско! Може пък и да ти дам възможност — няма значение как ще влезеш в кръга, важна е само подготовката.
— Само че се боиш да рискуваш слугата си?
— Така ли мислиш, старче? Съмнявам се дори дали би понесъл теглото на една броня, ако я облечеш, да не говорим пък за това, да вдигнеш копие! Но щом искаш — така да бъде!
Той удари три пъти с жезъла си по земята.
— Влизай — рече той. — Вътре ще намериш онова, което търсиш. Радвам се, че направи такъв избор. Беше непоносим — така да знаеш. Копнеех поне веднъж да те видя победен, смъкнат до равнището на по-незначителните смъртни. Ех, де да беше тук и кралицата, за да погледа последния турнир на своя рицар!
— И на мене ми се искаше тя да е тук! — отговори Ланселот, пристъпи покрай скалата и навлезе в кръга.
Там, под скалата, го чакаше черен жребец. Юздите му висяха, затиснати с камък. До долмена бяха облегнати части на броня, копие, меч и щит. На отсрещната страна бял жребец очакваше кухия рицар.
— Съжалявам, не можах да уредя и паж или оръженосец, който да ти помага — рече Мерлин и се приближи от другата страна на монолита. — Бих се радвал аз да ти помогна.
— Ще се справя — отговори Ланселот.
— Моят рицар е облечен точно със същото облекло — каза Мерлин — и не съм му дал никакво предимство в оръжията.
— И шегите ти никога не съм ги харесвал.
Ланселот бързо се сприятели с коня, после извади от портфейла си тънка червена нишка и я върза на тъпия край на копието. Опря бастуна си о долмена и започна да нахлузва бронята. Мерлин, чиито коса и брада вече бяха почти черни, се отдръпна на няколко крачки и се захвана да рисува с жезъла си някакви диаграма в праха.
— Навремето ти яздеше бял кон — обади се той, — но реших, че ще е по-подходящо сега твоят да бъде с друг цвят, тъй като си изоставил идеалите на Кръглата маса и си предал паметта на Камелот.
— Точно обратното — възрази Ланселот и вдигна очи към небето — внезапно пак бе отекнал гръм. — При буря бих яхнал всякакъв кон. Аз съм последният защитник на Камелот!
Мерлин се вгледа в него и разтърка очи. Ланселот нахлупи шлема.
— За миг ми се стори, че изглеждаш по-различно… — рече Мерлин.
— Така ли? Магията спряла да действа, викаш? — Ланселот ритна камъка, който затискаше юздите, и скочи на коня.
Мерлин довърши диаграмата, отстъпи назад и поклати глава. Ездачът се наведе и сграбчи копието.
— Май ти е останала доста сила — рече Мерлин.
— Така ли?
Ланселот вдигна копието и го нагласи. Преди да хване и щита, който беше окачил на седлото, той вдигна забралото си, обърна се и погледна Мерлин.
— Твоят рицар като че ли е готов — каза му. — И аз съм готов.
Светкавицата отново блесна. По лицето, наведено надолу над Мерлин, нямаше бръчки; очите бяха ясни, покрай челото се спускаха кичури бледозлатиста коса.
— На какви магии си се научил през тези години? — попита Мерлин.
— Не е магия — отговори Ланселот, — а предпазливост. Очаквах това от тебе. И когато се върнах в пещерата за бастуна, допих еликсира.
Той спусна забралото си и извърна глава.
— Вървеше като старец…
— Доста опит имам. Извикай твоя рицар!
Мерлин се разсмя.
— Хубаво! Така е по-добре — да те видя в пълната ти сила! Ала не можеш да се надяваш да победиш дух!
Ланселот вдигна щита си и се приведе напред.
— Какво чакаш тогава?
— Нищо! — тросна се Мерлин и кресна: — Убий го, Раксас!
Щом двамата се втурнаха един срещу друг, заръмя лек дъждец. Вперил поглед напред, Ланселот забеляза, че зад забралото на противника му бушува пламък. В последния възможен момент той насочи копието си към пламтящия шлем на кухия рицар. Отново блесна светкавица и се разнесе гръм.
Щитът му посрещна противниковото копие, а неговото се насочи към приближаващата се глава. Тя отхвърча от раменете му и заподскача нажежена по земята.
Той стигна до другия край на арената и се обърна. Видя, че и кухият рицар — вече обезглавен — прави същото. А зад него, там където само преди миг се виждаше една-единствена изправена фигура, фигурите сега бяха две.
Моргана Ле Фей, облечена в бяла дреха, с разпусната, развяна червена коса, беше застанала лице в лице с Мерлин от другата страна на диаграмата. Като че ли разговаряха, ала не можеше да чуе думите. После тя започна да вдига ръце нагоре и те засияха като студени огньове. Жезълът на Мерлин също сияеше — той го постави пред себе си. Нищо повече не видя — кухият рицар вече беше готов за втора атака.