Имало и принц, разбира се. Но той не бил неин брат. Неговият баща царувал в една много далечна страна и бил тринайсети братовчед на бащата на принцесата. Изпратили тук момчето, за да получи добро образование, тъй като бащата на принцесата, крал Етълред, бил известен нашир и надлъж като мъдър мъж и добър крал.
И ако принцесата била дивно красива, същото се отнасяло и за принца. Бил от тези момченца, дето все ти се иска да гушнеш или да разчорлиш косите им.
Двамата растели заедно. Заедно учели при придворните учители и когато принцесата изоставала, принцът й помагал, а когато изоставал принцът, помагала му принцесата. Нямали никакви тайни един от друг, но криели милиони тайни от останалия свят. Например къде са свили гнездо сините птици тази година или в какъв цвят са долните гащи на готвача, или че ако се пъхнеш под стълбището под кралския герб, ще откриеш подземен проход, който води към избата. По цели дни умували кой ли от предците на принцесата го е използвал за потайните си почерпки.
Не след дълго принцесата вече не била само малко момиченце и принцът вече не бил само малко момченце и те се влюбили един в друг. И всичките им милиони тайни моментално се превърнали в една-единствена тайна, която те си нашепвали винаги когато се споглеждали, и всеки, като ги видел, си казвал: „Ех, де да бях млад сега.“ Защото много хора си мислят, че могат да се обичат само младите: в един момент те са престанали да обичат и смятат, че е така, защото са остарели.
Принцът и принцесата решили, че един ден ще се оженят.
Но още на следващата сутрин принцът получил писмо от далечната страна на своя баща. В него пишело, че баща му вече не е между живите, че той вече не е момче, а мъж — и не просто мъж, ами крал.
Така че, когато на другата сутрин принцът станал, слугите завързали любимите му книги в един пакет, наредили любимите му дрехи в един сандък, качили сандъка, пакета и принца в една карета с яркочервени колела и златен пискюл и откарали принца.
Принцесата не заплакала, докато той не се скрил от погледа й. След това отишла в стаята си и дълго плакала. Само дойката й можела да влиза, за да й носи храна, да си побъбрят и да се опита да я развесели. Най-накрая принцесата се усмихнала, отишла в кабинета на баща си, който седял до камината, и казала:
— Той обеща да ми пише всеки ден и аз също трябва да му пиша всеки ден.
И двамата не забравили обещанията си и веднъж месечно тя получавала един пакет с трийсет писма и пощальонът отнасял един пакет с трийсет нейни (силно напарфюмирани) писма.
И един ден в двореца пристигна Мечокът. Той, разбира се, не беше мечка, а Мечок с главно М. Вероятно беше около трийсет и петгодишен, тъй като все още имаше златисто-кестенява коса и едва забележими бръчици около очите. Беше едър като мечка, с яки ръце, които можеха да вдигнат цял кон, и здрави крака, които можеха да пренесат този кон на стотици километри. Имаше дълбоки очи, които гледаха умно изпод рунтавите му вежди, и още щом го видя, дойката изписка:
— Божичко, тоя е като мечок!
Спря пред вратата на двореца, но пазачът отказа да го пусне, защото нямаше покана. Той драсна няколко думи на парче хартия, в което сякаш преди това беше увивал сандвича си, и пазачът — изпълнен с мрачни предчувствия — го отнесе на краля.
Там пишеше: „Ако Борис и още петима хиляди се намират на главния път от Римпердел, бихте ли искали да узнаете накъде са тръгнали?“
Крал Етълред поиска да узнае.
Пазачът пусна странника в двореца, а кралят го отведе в кабинета си и там разговаряха часове наред.
На сутринта кралят стана рано и отиде при своите капитани от кавалерията и пехотата, и изпрати един от сановниците при рицарите и техните оръженосци, и на разсъмване цялата немногобройна армия на Етълред се събра на главния път, водещ към Римпердел. Вървяха три часа, докато стигнаха до място, където странникът със златистокестенявите коси каза нещо на краля и крал Етълред заповяда на войската да спре. Спряха и изпратиха пехотата в гората от едната страна на пътя, а кавалерията — в избуялите ниви от другата страна на пътя, където конниците слязоха от конете. А кралят, странникът и рицарите останаха да чакат на пътя.
Скоро забелязаха в далечината облак прах, който все повече се приближаваше, и видяха, че това е войска, която идва по пътя. Начело се движеше крал Борис от Римпердел.
Зад него войниците му наброяваха около пет хиляди мъже.
— Здравей — каза крал Етълред доста разгневен, тъй като войската на крал Борис се намираше на територията на страната му.
— Здравей — каза цар Борис доста разгневен, тъй като никой не би трябвало да знае за неговото нахлуване.