— Какво си мислиш, че правиш? — попита крал Етълред.
— Препречил си пътя — каза крал Борис.
— Този път е мой — възрази крал Етълред.
— Не и отсега нататък — отсече крал Борис.
— Аз и моите рицари твърдим, че този път ми принадлежи — каза крал Етълред.
Крал Борис огледа петдесетте рицари на Етълред, след това се обърна назад да огледа своите пет хиляди мъже и заяви:
— Аз пък твърдя, че ти и твоите рицари сте мъртъвци, ако не се отдръпнете.
— Значи ми обявяваш война? — попита крал Етълред.
— Война ли? — каза крал Борис. — Ти на това война ли му викаш? Все едно да стъпчеш противна хлебарка.
— Не знам какво е — беше ред на крал Етълред, — защото никога не сме имали хлебарки в нашето кралство.
И добави:
— Искам да кажа, досега.
Тогава крал Етълред вдигна ръка и пехотата започна да пуска стрели и да мята копия от гората и много от воините на Борис бяха избити. Тъкмо се окопитиха и щяха да започнат битка с пехотинците в гората, кавалерията ги нападна в гръб и скоро остатъците от армията на Борис капитулираха, а самият Борис лежеше смъртно ранен насред пътя.
— Ако беше спечелил битката — запита го крал Етълред, — как би постъпил с мен?
Крал Борис се опита да си поеме дъх и отвърна:
— Щях да те обезглавя.
— О — каза крал Етълред, — ние сме толкова различни. Защото аз ще те оставя жив.
Но странникът застана до крал Етълред и се обърна към него:
— Не, кралю, това не е във ваша власт, защото Борис скоро ще умре. Ако не беше така, аз щях да го убия със собствените си ръце, защото докато той е жив, никой на този свят не е в безопасност.
След което Борис издъхна и беше погребан на пътя, без да оставят никакъв знак на гроба му, а воините бяха изпратени обратно вкъщи без мечове.
А крал Етълред се завърна у дома и там го посрещнаха ликуващи заради победата тълпи, които скандираха:
— Да живее крал Етълред, победителят.
Кралят само им се усмихваше. Той отведе странника в двореца, даде му стая, в която да спи, и го назначи за свой главен съветник, защото чужденецът беше доказал, че е мъдър, че е предан и че го обича повече, отколкото сам кралят обича себе си, съдейки по решението му да остави Борис жив.
Никой не знаеше как да се обръща към него. Веднъж няколко смелчаци го запитаха за името му, но той само се намръщи и каза:
— Ще нося онова име, което вие ми изберете.
Пробваха много имена — и Джордж, и Фред, дори Роки и Тод. Но нито едно не изглеждаше подходящо. Дълго време го наричаха „сър“, защото, ако един човек е толкова едър и толкова силен, толкова мъдър и толкова скромен, нещо те кара да го наричаш „сър“ и да му отстъпваш стола си, когато влезе в стаята.
Не след дълго всички започнаха да го наричат с името, което дойката случайно му беше дала: Мечока. Отначало го използваха само зад гърба му, но накрая някой се изпусна да го назове така по време на обяд, той се усмихна и се отзова на името, и то стана негово.
Но не и за принцесата. Тя не го наричаше по никакъв начин, защото избягваше да приказва с него, а когато й се налагаше да говори за чужденеца, издуваше долната си устна и го наричаше „онзи човек“.
Защото принцесата мразеше Мечока.
Мразеше го не защото й бе сторил нещо лошо. Всъщност беше сигурна, че той дори не забелязва присъствието й. Нито веднъж, когато влизаше в стаята, той не се обърна да я огледа, както правеха всички други мъже. Но това също не беше повод да го мрази.
Мразеше го, защото й се струваше, че откакто се е появил, баща й вече не е онзи силен мъж, когото тя познаваше.
Етълред беше велик крал и народът го обичаше. Гордата му осанка се открояваше на всяко тържество и той можеше часове наред да раздава мъдри присъди. Когато трябваше, говореше кротко, но можеше и да викне, ако се наложи.
Всичко в него излъчваше достойнство и великолепие и затова принцесата беше потресена от отношението му към Мечока.
Всяка вечер, когато нямаше гощавка или визита на посланик, крал Етълред и Мечока оставаха с часове в кабинета на краля. Пиеха бира в огромни халби, но вместо слуга да долива халбите, принцесата научи с изумление, че това върши баща й! Един крал да изпълнява задълженията на прислугата и да подава халбата на човек без благородническа титла, чието име дори никой не знае!
Принцесата виждаше всичко това, защото седеше с тях в кабинета, слушаше и наблюдаваше как разговарят, без да пророни нито дума. Понякога през цялото време разресваше дългата бяла коса на баща си. Друг път му плетеше вълнени чорапи за зимата. Или пък четеше книга, защото баща й беше убеден, че дори и една жена трябва да се научи да чете. И през цялото време слушаше и все повече се ядосваше, и все по-силно намразваше Мечока.