Крал Етълред и Мечока не отделяха много време, за да обсъждат държавните дела. Разговаряха за лова на зайци в гората. Разказваха си анекдоти за сановници и благородни дами и принцесата с горчивина си мислеше, че някои от анекдотите не са особено благопристойни. Разискваха какво да правят с грозния килим в съдебната зала — сякаш Мечока имаше абсолютното право на мнение и по въпроса, какъв да бъде новият килим.
А когато обсъждаха държавните дела, Мечока се държеше с крал Етълред като с равен. Когато не беше съгласен с краля, скачаше и казваше:
— Не, не, не, не, изобщо нищичко не разбираш.
А когато смяташе, че кралят е казал нещо умно, потупваше го по рамото и заявяваше:
— От теб някой ден ще излезе велик крал, Етълред.
Понякога кралят въздъхваше и се вторачваше в камината, прошепваше няколко думи и на лицето му се прокрадваше мрачен и уморен израз. Тогава Мечока го прегръщаше през рамото, вторачваше се и той в огъня, докато накрая кралят въздъхваше отново, изправяше се с пъшкане от креслото и казваше:
— Време е старецът да положи мощи в постелята.
На другия ден принцесата изливаше гнева си пред дойката, а тя никому не казваше нищо от онова, което е чула. Принцесата говореше:
— Онзи човек ще превърне баща ми в нищожество! Ще го превърне в глупак. Ще го накара да забрави, че е крал. — После сбръчкваше чело и казваше: — Онзи човек е предател.
Но никога не споменаваше нито дума за това пред баща си. Ако го бе сторила, той би я потупал по бузата и би казал:
— О, да, той наистина ме кара да забравя, че съм крал. — И би добавил:
— Той ме кара да си припомня какъв трябва да бъде един крал.
Етълред не би нарекъл Мечока „предател“. Би го нарекъл „приятел“.
И не стига че в присъствието на човек без благородническа титла баща й започна да забравя кой е, ами и работите с принца тръгнаха на зле. Изведнъж тя забеляза, че последните пощенски пакети не съдържат по трийсет писма, а само по двайсет, по-късно — по петнайсет, а още по-късно — по десет. И писмата вече не бяха дълги по пет листа, а само по три, след това по два и накрая — по един.
„Просто е много зает“ — мислеше си тя.
После забеляза, че той вече не започва писмата си с: „Моя най-прекрасна, скъпа, възлюбена, саламурена принцесо“ (това със саламурата беше стара шега, останала от една случка, когато бяха на девет години). Сега започваше с „Моя скъпа господарке“ или с „Мила принцесо“. Веднъж каза на дойката си:
— Спокойно би могъл да напише и „обитателко“.
„Просто е много уморен“ — мислеше си тя.
След още известно време осъзна: той вече изобщо не й пишеше, че я обича. Тогава излезе и си поплака на балкона, защото там можеха да я чуят само дърветата в градината и да я видят само накацалите по тях птици.
Все по-рядко напускаше покоите си, защото светът се превърна в противно място. Защо трябваше да има нещо общо със свят, в който бащите стават най-обикновени мъже, а влюбените забравят любовта си?
И плачеше по цели нощи, докато заспи, а много често изобщо не заспиваше и се взираше в тавана, опитвайки се да забрави принца. А всеки отлично знае, че ако искаш непременно да запомниш нещо, трябва упорито, ама много упорито да се опитваш да го забравиш.
Един ден се приближи до вратата и намери оставена кошница с есенни листа. Нямаше бележка, а листата бяха обагрени в най-ярки цветове и остро прошумоляха, когато докосна кошницата. Тя си каза: „Трябва да е дошла есента.“
Отиде до прозореца и погледна навън. Наистина беше вече есен и всичко преливаше от красота. Стотици пъти бе виждала листата, но досега не ги бе забелязвала.
Минаха няколко седмици. Една сутрин се събуди, а в стаята беше студено. Отиде зъзнеща до вратата, за да извика прислугата да засили огъня в камината. И що да види — пред вратата в голяма тава стоеше малък снежен човек и й се хилеше през малките си зъбки от въгленчета, и я гледаше с два големи въглена, и изобщо беше толкова смешен, че накара принцесата да се разсмее. Този ден тя за малко забрави мъката си, излезе навън и започна да замеря рицарите със снежни топки, които й позволяваха да ги уцелва, но те самите нито веднъж не успяха да я улучат, защото никой не би посмял да замери принцесата със сняг или пък да я бутне в езерото.
Попита дойката кой носи тези неща, но тя само поклати глава и се усмихна.
— Не съм аз — каза жената.
— Разбира се, че си ти — възрази принцесата и с благодарност я прегърна.
— Признателна съм за благодарността ти — усмихна се пак дойката, — но наистина не бях аз.