Но принцесата знаеше по-добре и я заобича още по-силно.
След това не пристигна повече нито едно писмо. И принцесата спря да изпраща писма. И започна да се разхожда в гората.
Отначало се разхождаше само в градината, където е прието да се разхожда една принцеса. Но след няколко дни вече знаеше наизуст всяка песъчинка по градинската пътека и всяка тухла в стената и й се прииска да излезе навън.
Един ден отиде до портата, излезе от градината и заскита из гората. Тук всичко беше съвсем различно. Градината беше добре поддържана и в нея нямаше нито един бурен, а гората бе обрасла, неподкастрена и запусната, пълна с животни, които тичат да се скрият от нея, и с птички, които летят, за да й попречат да открие гнездата с малките им, а най-приятно от всичко беше, че под краката й се разстилаше само трева и мека кафява пръст. В гората можеше да забрави градината, където всяко дърво й напомняше за разговорите с принца, с когото се бяха катерили по клоните. В гората забравяше и за двореца, в който всяка стая бе свързана с някоя тяхна лудория, някоя тайна или нарушено обещание.
Затова беше в гората и в деня, когато иззад хълмовете се появи вълкът.
Вече се връщаше в двореца, защото започна да се смрачава, когато забеляза, че край нея нещо се движи. Огледа се и видя огромен сив вълк, който се промъкваше между дърветата на не повече от петнайсетина метра от нея. Щом тя спираше, и вълкът спираше. Щом тръгнеше, и вълкът тръгваше. И колкото по-нататък отиваше, толкова той се приближаваше към нея. Обърна се и тръгна.
След малко погледна назад и видя вълка само на три-четири метра, отворил паст с увиснал език и зъби, проблясващи в следобедния сумрак.
Хукна да бяга. Но дори една принцеса трудно може да избяга от вълк. Тича, тича, докато остана без дъх, а вълкът беше все така плътно зад нея — леко сумтящ, но без изобщо да е уморен. Отново се затича, после краката й вече не я държаха и тя се строполи на земята. Погледна зад себе и разбра, че вълкът само това и чака — да се нахрани хубавичко с нея, без да полага кой знае какви усилия.
Очите на вълка светнаха и той скочи върху нея.
Точно в този момент една тъмна сянка се измъкна от гората и се извиси над принцесата. Тя изпищя. Огромна кафява мечка със сплъстена козина и зловещи зъби. Мечката замахна с грамадната си космата лапа и удари вълка по главата. От удара вълкът се просна на десетина метра от тях и главата му клюмна на една страна. Принцесата разбра, че вратът му е счупен.
Тогава огромният звяр я погледна и на принцесата й стана ясно, че не я чака нищо добро.
И припадна. А и какво ли може да направи човек, когато в лицето му диша мечка, очевидно гладна?
Събуди се в леглото си в двореца и си помисли, че всичко е било само сън. Но усети ужасните болки в краката и парещите драскотини по лицето си, оставени от клоните, докато бе тичала из гората. Всичко беше истина.
— Какво стана? — едва успя да промълви тя. — Мъртва ли съм?
И въпросът й изобщо не беше глупав, защото наистина си помисли, че е умряла.
— Не — каза баща й, който стоеше до леглото.
— Не — каза и дойката. — И откъде накъде ти хрумна, че си умряла?
— Бях в гората — отвърна принцесата — и там имаше един вълк, и аз хукнах да бягам, но той ме следваше по петите. И тогава се появи някаква мечка и уби вълка, и аз си помислих, че ще ме изяде, и май съм припаднала.
— Аха — каза дойката, сякаш това обясняваше всичко.
— Аха — каза и баща й, крал Етълред. — Сега разбирам. През цялото време будувахме край леглото, след като те намерихме в безсъзнание и цялата изранена до градинската порта. И ти непрекъснато викаше насън: „Махнете мечката! Накарайте я да ме остави на мира!“ Мислехме си, че имаш предвид Мечока, нашия Мечок, и помолихме нещастния човек да не идва повече при теб, за да не се разстройваш. Решихме, че имаш някаква причина да го мразиш. — И крал Етълред се усмихна: — Ще отида да му каже, че е станала грешка.
И кралят излезе. „Страхотно — помисли си принцесата, — той сега ще му каже, че е станала грешка, а аз наистина го мразя от дъното на душата си.“
Дойката се приближи и коленичи до леглото.
— Това не е всичко. Обещах да не ти казвам — започна тя, — но ти знаеш, че всичко си казваме. Подразбрах, че са те намерили двама души от стражата. Когато се приближили, нещо побягнало. Приличало на мечка и тичало на четири крака.
— Какъв ужас! — възкликна принцесата.
— Това си е тяхно мнение — продължи дойката. — А Робо Нокъл се кълне, че, ако щеш, вярвай, мечката, която са видели, те е донесла до вратата и внимателно те е оставила. Каквото и да е било, оправило ти е дрехите, сложило е купчинка листа под главата ти за възглавница — все неща, които ти не си била в състояние да направиш.